Читать «Стефани Плъм и случаят с пенсионирания мафиот» онлайн - страница 101

— Искам да поговоря с теб.

— Вече говорихме.

— Трябва отново да поговорим. Еди Дечуч отвлече баба ми.

Мери Маги спря да се бори с крака ми и се вторачи в мен.

— Сериозно ли говориш?

— Разполагам с нещо, което той иска. А сега той държи човек, когото аз искам.

— Не знам какво да кажа. Съжалявам.

— Надявах се да ми помогнеш да намеря баба си.

Мери Маги отвори вратата и ние с Лула влязохме в апартамента й. Не мислех, че ще намеря баба, скрита в някой гардероб, но все пак трябваше да погледна. Апартаментът беше хубав, но не особено голям. Съединени всекидневна, трапезария и кухня. Една спалня. Голяма и малка баня. Мястото беше обзаведено с вкус с класически мебели. Меки цветове. Сиво и бежово. Разбира се, навсякъде имаше книги.

— Честна дума, не знам къде е Еди — каза Мери Маги. — Помоли ме да му дам назаем колата си. И преди го е правил. А когато собственикът на клуба те помоли да му дадеш нещо, най-разумно е да изпълниш молбата му. Пък и той е приятен старец. След като говорих с теб първия път, отидох при племенника му и му казах, че си искам колата обратно. Еди ми я караше, когато приятелката ти му устрои засада в гаража. Оттогава не съм го чувала.

Лошото беше, че й повярвах. А добрата новина бе, че Роналд Дечуч поддържаше връзка с чичо си.

— Съжалявам за обувката ти — обърна се Мери Маги към Лула. — Търсихме я, но не успяхме да я намерим.

— Аха — изсумтя Лула.

Двете с нея не проговорихме, докато не стигнахме до гаража.

— Какво мислиш? — попита ме тя накрая.

— Мисля, че трябва да посетим Роналд Дечуч.

Запалих двигателя, Лула се метна на мотора и отпрашихме с гръм към „Асовете на асфалта“.

— Късметлийки сме, че имаме свястна работа — рече Лула, когато спрях пред офиса на Роналд Дечуч. — А можехме да работим на някое такова място, да миришем катран по цял ден и вечно разни черни буци да са залепени за подметките ни.

Слязох от мотора и си свалих каската. Силна миризма на горещ асфалт тегнеше във въздуха, а почернелите валяци зад заключената ограда трептяха в маранята от изпаренията. Не се виждаха никакви работници, но очевидно оборудването току-що се бе върнало отнякъде.

— Ще се държим професионално, но нахакано — инструктирах Лула.

— Имаш предвид, че няма да търпим простотиите на оня смачкан пихтиест задник Роналд Дечуч.

— Пак си гледала кеч — казах на Лула.

— Записах си мача на видео, държа редовно да си гледам Скалата.

Лула и аз събрахме смелост и нахлухме вътре, без да чукаме. Нямаше да се оставим да ни стреснат банда малоумни картоиграчи. Щяхме да получим отговори. Щяхме да получим и уважение.

Профучахме през тесния коридор и отново, без да почукаме влязохме във вътрешния кабинет. Отзовахме се лице в лице с Роналд Дечуч, който си играеше на „Скрий салама“ със секретарката си. Всъщност не беше лице в лице, тъй като Роналд бе с гръб към нас. И още по-точно — големият му, космат задник бе щръкнал срещу нас, тъй като Роналд опъваше горката женица на задна прашка. Панталонът му беше свлечен около глезените, а жената бе приведена над масата за карти.