Читать «Изборът на убиеца» онлайн - страница 51

— С нищо.

— С нещо незаконно?

— Не.

— Да е продавала контрабанден алкохол?

— Какво?

— Да не си е плащала данъците?

— Моля?

— Тогава какво?

— Нищо.

— Нищо незаконно?

— Не. Не знам. Откъде да знам дали е законно, или не?

— Кое?

— Това, което вършеше.

— Какво вършеше?

— Не знам. Тя ми беше приятелка. Вижте какво, не искам да говоря за мъртъвци. Не може ли да сменим темата? Не може ли да говорим за нещо друго?

— Алкохоличка ли беше? — попита плешивият.

— Не.

— Трева ли пушеше? — попита русият.

— Какво?

— Наркоманка ли беше?

— Не.

— Какво е правила тогава? Какво противозаконно е правила?

— Нищо.

— Защо тогава загина от насилствена смърт?

— Не знам. Защо не попитате… — Патриша млъкна насред изречението.

— Кого да попитаме?

— Ами… някой друг.

— Кого например?

— Някой, който я е познавал по-добре от мен. Например Франк Ейбълсън. Той я познаваше по-добре. Или онова другото момче, с което се срещаше, Арти Кордис. Попитайте тях.

— Сериозни връзки ли имаше с тях?

— Не.

— Тогава защо да им задаваме въпроси?

— Не знам. По-добре е тях да разпитвате, а не мен. Аз нищо не знам за нея, не знам какво е правила.

— Кой би могъл да поиска да я убие, госпожице Колуърти?

— Откъде да знам. Не искам да говоря за това. Не искам и да мисля за това.

— Имаше ли врагове?

— Не.

— А близки приятели?

Патриша не отговори.

— Добре — въздъхна плешивото ченге. — С кого спеше?

Патриша също въздъхна.

— С господин Фелпс — отвърна. — Със собственика на магазина, в който работеше.

Франклин Фелпс не живееше в района на 87-и участък.

Там се намираше магазинът му, но самият той живееше в луксозното предградие Нордърн Кресчън. В дом, за който преди десетина години бе платил 35,000 долара и който сега можеше да предложи да всеки търговец с недвижими имоти за 49,500 долара. Къщата сама по себе си не беше нищо особено, но предградието някак бе израснало в социално отношение, бе станало луксозно и цената на всички имоти се бе покачила.

Къщата бе построена върху четири декара земя и отстоеше на около петнайсет метра от улицата. Самата криволичеща улица се казваше „Палависта драйв“ и Ма-йер и Клинг караха бавно, за да могат да оглеждат внимателно номерата върху каменните стълбове пред всяка алея за коли. Спряха пред номер 35, паркираха до бордюра и тръгнаха по широката, постлана с каменни плочи пътека към входната врата. Къщата бе двуетажна, облицована с ръчно обработено кедрово дърво, боядисана в метално-син цвят, а кепенците — в бяло. Входната врата също бе бяла и в центъра й бе монтирано голямо медно чукало. Майер повдигна езика и го пусна.

— Обзалагам се, че има прислуга — каза на Клинг.

— Не се хващам — бе отговорът.

Вратата се отвори. През пролуката надникна цветнокожо момиче в розова униформа.

— Да?

— Искаме да говорим с господин Фелпс.

— За кого да съобщя, моля?

— За полицията — каза Майер и показа значката си.

— Един момент, моля — каза момичето и внимателно затвори вратата.

— Да не вземе да духне от задната врата? — попита Майер с усмивка.

— Нищо чудно — каза Клинг. — Да отида да донеса пушката?

— Вземи и няколко ръчни гранати — рече Майер. — Жалко, че господин Котън не е с нас. Отдавна не са стреляли по мен.