Читать «Изборът на убиеца» онлайн - страница 35

— Обаче не се опитахте да й позвъните и следващата сутрин.

— Сутринта вече бях прочел вестниците и знаех, че е мъртва.

— Добре. Ще взема това писмо, ако нямате нищо против. Може би ще ни помогне.

— Вземете го — каза Бун и погледна Клинг в очите. — Все още ли мислите, че имам нещо общо с това?

— Нека кажем, че са налице някои противоречия, господин Бун.

— В колко часа е била убита Ани, господин Клинг? — попита Бун.

— Според медицинската експертиза — някъде към десет и Половина.

— Е, в такъв случай съм извън играта.

— Защо? Защото по вашите думи сте се прибрали към единайсет вечерта?

— Не. Защото от десет до десет и половина бях в един крайпътен ресторант. Собственикът бе запален по фотографията. Изкарах един дълъг разговор с Него.

— В кой ресторант?

— Казва се „Хъб“. На четирийсет мили от града. Не съм могъл да я убия. Проверете. Човекът сигурно ме е запомнил. Оставих му визитната си картичка.

— На четирийсет мили от града ли казвате? — попита Клинг.

— Да. По автострада трийсет и осем. Проверете.

— Ще проверя — каза Клинг, стана и тръгна към вратата. Преди да натисне дръжката, се обърна. — Господин Бун.

— Да?

— Междувременно, този уикенд не ходете до Кънектикът.

Адвокатската кантора на Джеферсън Добърли бе измъкната от Дикенсовия роман „Големите надежди“. Стаите бяха тесни и мрачни и в успелите да се промъкнат коси слънчеви лъчи танцуваха прашинки. Огромни сборници със закони изпълваха приемната, коридорчето, водещо към личния кабинет на Добърли, и трите стени на самия кабинет.

Джеферсън Добърли седеше с гръб към прозорците, заемащи четвъртата стена. Косите слънчеви лъчи се отразяваха от плешивеещото му теме. В тях плаваха прашинки. Върху писалището му бяха натрупани книги, които образуваха крепостна стена, деляща го от Клинг. Клинг седеше и го наблюдаваше. Добърли бе висок мършав мъж с воднистосини очи. Устата му бе сбръчкана и той постоянно я движеше, сякаш искаше да се изплюе, а не намираше къде. Сутринта се беше порязал по време на бръсненето. Белегът се спускаше странично към левия му бакенбард. Бакенбардите бяха, кажи-речи, всичко, останало от окосмяването по главата му, но и те бяха побелели, сякаш обезсилени, преди окончателно да се предадат. Джеферсън Добърли бе на петдесет и три години. Имаше вид на седемдесетгодишен.

— Какво е предприел Теодор Бун, за да получи попечителство над дъщеря си Моника? — попита Клинг.

— Не виждам какво общо може да има това със случая, който разследвате, господин Клинг — каза Добърли. Имаше мощен кънтящ глас, в пълно несъответствие с крехката му външност. Говореше така, сякаш се обръщаше към съдебни заседатели. Говореше така, сякаш всяка негова дума е ключова в защитната му реч.

— Не е необходимо вие да виждате общото, господин Добърли — учтиво възрази Клинг. — Това е само работа на полицията.

Добърли се усмихна.

— Та ще ми кажете ли, сър? — настоя Клинг.

— Какво ви каза господин Бун?

— Господин юридически съветник — любезно започна Клинг и Добърли се намръщи, като чу това обръщение. — Господин юридически съветник, ние разследваме убийство. Затова нека не си играем на иди ми, дойде ми.