Читать «Изборът на убиеца» онлайн - страница 22

— И тя какво ви отговори?

— Каза ми: „Нуждая се от отдих, Тед. Всеки човек от време на време трябва да си почине.“ Почина си, с други думи.

— Ако съм ви разбрал добре, тя достатъчно си е била починала, докато е гледала детето.

— Така е — отговори Бун. — И аз мисля така.

Той хвърли цигарата на пода и я размаза с крак.

— Защо тогава започна да работи на тези места?

— Не знам.

— Имахте ли много семейни разправии, господин Бун?

— Средна работа. Като при всички женени.

— Колко често? Веднъж седмично, два пъти…

— Не знам, не съм ги броил. Знаете как е при женените. От време на време започват да си лазят по нервите. Не съм броил свадите.

— Бихте ли могли да твърдите, че сте били щастливо семейство?

Бун се поколеба и не отговори веднага.

— Не.

— Защо?

— Не знам… може би защото не бях достоен за Ани.

— Имаше ли други мъже в нейния живот?

— Не. Как мислите, ако беше имало други мъже, съдът щеше ли да й присъди детето?

— А вие? Във вашия живот имаше ли други жени?

— Не. Достатъчно ми беше да имам Ани.

— По вашите думи обаче не сте удовлетворявали Ани?

— Така е.

— И въпреки това в живота й не е имало други мъже?

— Нямаше. Поне аз не знам да е имало. Нашият проблем не беше изневярата.

— Поискахте ли детето да остане при вас?

— Не. Не предявих такива искания при развода. Не желаех нищо, което да ми напомня за Ани.

— Защото много сте я обичали, ако добре ви разбрах?

— Да. След известно време обаче разбрах, че това е глупаво. Издирих ги. Издирих нея и Моника. Отидох да ги видя. Дъщеря ми ме обича, господин Клинг. Имам добри отношения с нея и искам да дойде да живее при мен. Мога да й дам неща, които дъртото чудовище никога няма да може да й даде. Тя я държи противозаконно. Съдът даде Моника на Ани, а не на тъща ми. Държи я противозаконно и ако тези шибани съдилища не бяха толкова мудни, досега да съм си прибрал детето.

— Обаче казахте, че в началото не сте искали Моника?

— Да.

— И че много сте обичали Ани?

— Много.

— Кажете ми, господин Бун, когато се разведохте, мислехте ли, че. Е възможно един ден отново да се съберете с Ани?

— Да. В началото.

— Колко време живяхте с тази мисъл?

— Около шест месеца. Все се надявах тя да ме потърси. Особено след като разбрах, че е започнала да продава мебели. Надявах се да ми се обади и да опитаме да закърпим работата. Горе-долу шест месеца продължих да се надявам.

— А тя не се обади.

— Не, не се обади.

— И през цялото това време вие не сте правили опити да се срещнете с нея или с Моника?

— Точно така.

— А кога видяхте отново Моника? Имам предвид след развода?

— Шест или седем месеца след развода.

— А искали ли сте някога от Ани да ви даде детето?

— Ами… да.

— И?

— Отказа. Заяви, че е редно детето да живее с майка си.

— Така. А опитахте ли се да оспорите това по законен път?