Читать «Изборът на убиеца» онлайн - страница 20

— Понякога имам чувството, че точно това съм направил.

Клинг последва Бун в дъното на стаята. Бун извади от джоба си пакет цигари и го протегна към Клинг.

— Пушите ли?

— Не, благодаря.

Бун извади цигара и я запали. Пусна кълбо дим, въздъхна и попита:

— Кой я уби?

— Не знаем — отговори Клинг.

— С какво мога да помогна?

— Като ми отговорите на някои въпроси, ако нямате нищо против.

— Защо да имам? — дръпна Бун дълбоко от цигарата си. — Почвайте.

— Колко време бяхте женени?

Бун не изгуби време в пресмятания и отговори незабавно:

— Пет години, два месеца и единайсет дни.

— Как си спомняте с такава точност?

— Това бяха най-щастливите дни от моя живот-отговори Бун.

— Така ли? — рече Клинг. Лицето му остана безизразно. Помнеше всичко, което му бе разказала госпожа Травейл, но лицето му остана непроницаемо.

— Да — отвърна Бун.

— Тогава защо се разведохте?

— Тя не ме искаше.

— Нека се разберем ясно — каза Клинг. — Тя ли поиска развод?

— Да.

— Защо?

— Не знам. Де да знаех. Мислех, че между нас всичко е наред. Господи, колко я обичах!

— Най-добре е да почнем от началото — каза Клинг.

— Добре. Откъде искате да започнем?

— Къде се запознахте.

— В градската библиотека.

— Кога?

— Преди осем години. През четирийсет и девета.

— Много добре. Спомняте ли си и месеца?

— Юни.

— Какво правехте в библиотеката?

— Тогава работех на парче. Имах възможността да бъда назначен на щат в едно промишлено предприятие, но трябваше да им покажа образци от своята работа, за да ме приемат. Бях публикувал някои неща в едно фотографско списание, та отидох в библиотеката да открия нужния брой.

— И открихте ли го?

— Да. Освен това се запознах с Ани.

— Как?

— По един малко странен начин. Аз съм нервак и барабанях с пръсти по масата. Бях взел един… как се казва?… нещо като азбучен показалец, защото не можех да се сетя в кой точно брой са моите снимки, и траках с пръсти по масата. Нервен човек съм. Пълен съм с нервна енергия. Винаги когато търся нещо, тракам с пръсти или потропвам с крак. Нали ме разбирате?

— Продължавайте.

— Ани седеше на същата маса и ме помоли да престана да барабаня. Малко се сдърпахме. Не бях ядосан. Тя просто ме привлече неудържимо, та аз нарочно взех да споря, за да мога по-късно да й се извиня.

— Извинихте ли се?

— Да. Извиних й се и я поканих на вечеря. Тя прие. Това беше началото.

— Що за момиче беше Ани?

— Ани? — Очите на Бун се замъглиха от тъга. — Най-чудното момиче, което съм срещал в живота си. Изпълнена с живот, господин Клинг, от нея наистина бликаше жизненост. Има много червенокоси, на които червената коса им е единственият огън. Иначе са като топени в белина, без никакъв живот. Забелязал ли сте, че повечето червенокоси имат белезникава кожа? Щом се покажат на слънце, почервеняват като раци. Ани не беше от тях. Беше жизнена. Червената й коса просто хармонираше с останалото. Обичаше да прави какво ли не. Да плува, да кара ски, да язди, всичко… Прекрасно си живеехме. Наистина прекрасно. На слънце не почервеняваше като рак. Хващаше бронзов загар. Беше прекрасна. Обичах това момиче. Давах й всичко, което имах. Обичах я.