Читать «Изборът на убиеца» онлайн - страница 21

— И какво се случи?

— Не знам.

— Никаква представа ли нямате?

Бун сви безпомощно рамене.

— Роди се Моника. Виждали ли сте дъщеря ми?

— Да.

— Нали е голяма сладурана?

— Да.

— Значи сте видели и дъртото чудовище?

— Моля? Извинявайте, не ви разбрах.

— Говоря за бившата си тъща, госпожа Травейл.

— Да, запознах се с нея.

— Дърто чудовище — повтори Бун. — Скоро ще я дам под съд, така да знаете.

— Нямах представа.

— Ще я съдя, за да си взема детето.

— Останах с чувството, че тя ви харесва — каза Клинг.

— Тъй ли? Чудовището е голяма актриса. Изгуби всички мъже в живота си и умираше от завист, че и Ани не е изгубила своя мъж. Изгуби и хубостта си, а Ани беше красива. Беше глупава, а Ани беше умна.

— Умна?

— Умна. Ум като бръснач. Нямаше нещо, което да не може да направи, и то добре. Бързо усвояваше всичко, господин Клинг. Много бързо. Не ми беше лесно да издържам на нейния темп.

— Значи… Значи не е била. Глупава?

— Глупава? Боже мой, не. Беше това рядко срещано съчетание на ум и хубост. И не можеше да прикрие ума си. Караше ме да се чувствам идиот редом с нея. Боже мой, господин Клинг, какво друго да ви кажа за Ани? Беше най-хубавото нещо, което ми се случи в живота. Каквото съм постигнал, дължа го на нея. Бях едно просто момче с фотоапарат, когато се запознахме. Сега вече знам какво да искам от живота, знам кое е важно и кое — не. Всичко това го дължа на Ани. Денят, в който я загубих, беше най-черният в моя живот.

— Опитвахте се да ми обясните защо се разведохте.

— Точно така. Та роди се Моника. Когато имаш малко дете, не можеш да се забавляваш както преди. Колкото и да обичаш детето, вече си вързан. Ани не желаеше да я повери на никого освен на чудовището. Искаше старата да дойде да живее при нас. Аз категорично се възпротивих. Казах, че не виждам защо да не ползваме бавачки на час, когато се наложи, както правят другите млади двойки. А Ани не, та не. Не щеше. Обичаше това дете като… много го обичаше. Обаче ми се струва, че в същото време изпитваше и неприязън към Моника. В този смисъл, че тя ни връзваше ръцете, нали ме разбирате? Не можехме вече да караме ски по уикендите както преди. Не можехме да се вдигнем и да отидем на плаж и да седим там колкото ни се иска.

— И какво още? — попита Клинг.

— Неприятно ми е да призная, но…

— Кажете.

— Тя започна да ме надраства.

— Моля?

— Аз съм един фотоапарат. Фотоапарат и нищо друго. Фотографията е моя професия и виждам целия свят като през обектив. Така възприемам света, господин Клинг. Аз съм от тези хора, които… които чувстват нещата. Но не съм голям мозък и никога не съм бил.

— Разбирам — каза Клинг.

— Ани растеше, а аз не растях. Фотоапаратите не израстват, господин Клинг, само запечатват видяното.

— Значи Ани ви е изпреварила?

— Да.

— А не вие нея?

— Не ставайте смешен. Умът й беше като ненаситен капан. Щрак! Всичко попадаше в него и там си оставаше. Имаше гладен ум. Поглъщаше всичко. Чудесна беше. Чудесно момиче.

— Защо тогава, след развода си с вас, отиде да работи в магазин за спиртни напитки?

— Не знам. Очаквах от момиче като нея да потърси някакво предизвикателство. Да отиде да работи в рекламата, в радиото или в телевизията — някъде, където да използва ума си. А тя първо започна да продава мебели, а сетне — алкохол. Не можах да разбера тази работа. Попитах я веднъж защо го прави. Когато отидох да видя Моника.