Читать «Куклата на съдбата» онлайн - страница 6

— Добре — махнах на Добин, — дайте си товарните коне насам. Как ще се справите с багажа?

— Съжалявам — отвърна Добин, — че нямаме ръце. При сегашното положение вие ще трябва сами да вдигнете всичко. Просто струпайте багажа върху гърбовете на хобитата, а когато е вече качен, от коремите им ще излязат метални ремъци и ще обхванат товара.

— Гениално.

Добин се наведе малко върху кънките си в нещо подобно на поклон:

— Ние винаги се опитваме да служим.

Четири от конете се приближиха с полюшване и аз започнах да ги товаря. След като Тък й бе подал всичко, Сара дойде да ми помага. Тък затвори люка и когато слезе долу, вече бяхме готови за тръгване.

Слънцето докосваше хоризонта над града и части от него вече се закриваха от най-високите кули. То бе малко по-жълто от земното слънце — може би звезда от типа К. Пултът на кораба би казал точно, разбира се, там имаше всичко. Корабът вършеше цялата работа, която иначе би се паднала на човека. Той извличаше всички данни, пренареждаше ги и отново ги сглобяваше. Там имаше информация за тази планета и за звездата й, за атмосферата, химическия й състав и всичко останало. Корабът би я дал с удоволствие на всеки, който би я поискал. Но аз не я бях поискал. Имах намерение да се върна и да взема разпечатка с данните, но не бях очаквал, че стадо коне хоби ще ми наложат веднага да тръгна. Казвах си обаче, че навярно няма значение. Можех да се върна сутринта. Все пак не ми се харесваше, че не разполагам с разпечатката.

— Добин, за каква опасност говорите? — попитах аз. — От какво се предполага, че трябва да се страхуваме?

— Не мога да ви съобщя — отвърна Добин, — тъй като самият аз не разбирам, но ви уверявам…

— Карай — махнах с ръка аз.

Тък задъхано пуфтеше, докато се опитваше да качи Смит върху едно от хобитата. Сара вече се бе качила върху едно от останалите, седеше изправена и стегната, приличаше напълно на момиче, застанало пред прага на много голямо приключение, каквото, разбира се, бе всичко това за нея — още едно голямо приключение. Седеше гордо на коня си със смешната си старинна пушка, преметната през рамо, със стегнатия си костюм за приключения.

Огледах набързо купата, каквато представляваше аеродрумът, заобиколен от града, и там нищо не се движеше. Със залязването на слънцето от западните стени на града се спускаха сенки и някои от тези западни сгради от бели бяха станали черни, но нямаше никакви светлини.

Къде ли бяха всички? Къде ли бяха жителите на града и всички посетители, чиито звездолети се издигаха като призрачни надгробни камъни на полето? И защо всички кораби бяха бели?

— Почитаеми сър — обърна се към мене Добин, — бихте ли се качили на седлото ми, моля. Почти не ни остана време.

Във въздуха се чувстваше хлад и мога да си призная, че изпитах моментна уплаха. Не знам защо. Може би се дължеше на самото място, може би на чувството, че съм в капан сред аеродрума, заобиколен от града, може би защото наоколо нямаше жива душа с изключение на хобитата — ако те можеше да се нарекат живи, както навярно можеше.