Читать «Куклата на съдбата» онлайн - страница 4

С приближаването им успях да различа нови подробности. Наистина бяха коне. Оформени коне — щръкнали изправени уши, широки ноздри, извити вратове, гриви, които бяха издигнати като подети от вятър, без при това да се веят. Приличаха на диви коне, каквито някой калпав художник би нарисувал за календар, но застинали неизменно в дадената им от него поза. А краката им? Видях, че не бяха крака. Изобщо не бяха крака, а кънки. Два чифта кънки — предни и задни, подобни на поставките на дървени детски кончета. Предните бяха поставени по-натясно, за да се избегне застъпването ако конете изнесяха задните си крака по-напред.

Поразен свалих бинокъла и го подадох на Сара:

— Просто няма да повярвате.

Тя отново се загледа в окулярите, а аз наблюдавах как конете приближават. Бяха общо осем, всичките бели и така си приличаха, че човек не можеше да ги отличи един от друг.

Сара свали бинокъла:

— Въртележка.

— Въртележка?

— Разбира се. Това са механичните приспособления, които се използват по панаири, карнавали и увеселителни паркове.

Озадачен поклатих глава:

— Никога не съм бил в увеселителен парк, в такъв увеселителен парк. Като дете имах дървено конче.

Осемте се устремиха напред и плавно спряха пред нас. Когато застанаха на място, продължиха бавно да се люлеят напред-назад.

Най-предният ни заговори, като използваше универсалния космически жаргон, който човекът бе открил, че съществува още когато бе излязъл в космоса преди двайсетина века — език, който се състоеше от термини, фрази и думи, взети от стотина езика и обединени в смесено наречие, използвано за контакт от множество различни същества.

— Ние сме хобита — започна конят. — Моето име е Добин. Дойдохме, за да ви въведем.

По него нищо не се бе помръднало. Просто си стоеше, поклащаше се леко с изправени уши, разширени ноздри и подхваната от несъществуващия вятър грива. Но аз останах някак с впечатлението, че думите му излязоха от ушите.

— Мисля, че са мили — възторжено извика Сара. И това бе типично — тя да мисли, че са мили.

Добин не й обърна внимание.

— Настояваме да побързате — подкани ни той. — За всеки от вас има кон, а четири ще вземат багажа. Разполагаме с много малко време.

Не ми се харесваше ходът на нещата, не ми се харесваше в нито едно отношение. За съжаление му се сопнах:

— Не обичаме да ни припират. Щом нямате време, можем да прекараме нощта на кораба и да дойдем утре сутринта.

— Не! Не! — яростно възрази хобито. — Това е невъзможно. Става много опасно, когато залезе слънцето. Трябва да сте се прибрали преди слънцето да е залязло.

— Защо не го послушаме? — попита Тоби, като загърна расото си. — Тук не ми харесва. Щом сега няма време, можем да се върнем и да си приберем багажа по-късно.

— Ще вземем багажа сега — намеси се Добин. — Сутринта няма да има време.