Читать «Куклата на съдбата» онлайн - страница 7

Пресегнах се, повдигнах ремъка на лазерната си пушка, взех я в ръка и се качих на седлото на Добин.

— Тук не ви трябва оръжие — неодобрително забеляза Добин.

Не му отговорих. Това си беше моя работа.

Добин се плъзна и ние поехме през полето към града. Беше шантава езда — гладка, без друсане, но някак с изнасяне нагоре и надолу колкото и напред. Не беше като пързаляне, а по-скоро като плъзгане по вълната на прибоя.

С приближаването ни градът сякаш не растеше по размер, нито се виждаше по-ясно. Сега разбрах, че сме били много по-далече от него, отколкото ми се бе струвало в началото. Същото важеше и за аеродрума — и той ми изглеждаше по-голям.

Зад мене Тък извика:

— Капитане!

Завъртях се в седлото.

— Корабът! — пищеше Тък. — Корабът! Те му правят нещо.

И наистина беше така — които и да бяха те.

Дълговрат апарат се бе изправил до звездолета. Приличаше на бръмбар с набито, масивно тяло и дълга, нежна шия, увенчана с миниатюрна глава. От устата му излизаше насочена към кораба мъгла. При допира й с корпуса корабът ставаше бял, също като останалите кораби, подобни на погребални паметници, разположени по пистата.

Излаях сърдито, посегнах към поводите и рязко ги дръпнах. С подобен успех бих могъл да се опитам да спра и скала. Добин продължи напред.

— Обърни се — извиках му. — Върни се!

— Няма връщане, най-почитаеми сър — отвърна спокойно Добин, без дори да се е задъхал от бягането. — Няма време. Трябва да достигнем сигурността на града.

— Няма време, а? — натъртих аз, вдигнах лазерната си пушка и я насочих към земята пред нас, между ушите на Добин.

— Затворете си очите — изкрещях на останалите и натиснах спусъка до първото деление. Дори през клепките си долових блясъка от лазерната светлина, когато тя се отрази от земята. Под мене Добин отстъпи и се завъртя почти на сто и осемдесет градуса, а когато отворих очи, вече се връщахме към кораба.

— Ще причините смъртта на всички ни, лудо същество — изстена Добин. — Всички ще умрем.

Обърнах се и видях, че хобитата ни следват. Добин изглежда беше водачът и те с готовност го следваха, накъдето и да тръгне. Но зад тях нямаше никаква следа на мястото, където бе попаднал лазерният изстрел. Дори с мощността от първото деление той би трябвало да е оставил следа — би следвало допирът му да е оставил димящ кратер.

Сара яздеше с ръка върху очите си.

— Стана ли ви нещо? — попитах я.

— Луд глупак! — извика тя.

— Аз ви викнах да си затворите очите. Нормално беше да има отражение.

— Извикахте и стреляхте — възмутено каза тя. — Не ни оставихте време.

Свали ръка и примигна към мене — по дяволите, нямаше й нищо. Това просто беше още една възможност да се заяде. Тя никога не пропускаше случая.

Пред нас бръмбарът, който бе пръскал кораба, летеше през полето. Сигурно се придвижваше с колела или гъсеници, защото се носеше стремително в желанието си да се махне с протегнат напред дълъг врат.