Читать «Куклата на съдбата» онлайн - страница 8

— Моля ви, сър — обади се Добин, — просто си губим времето. Нищо не може да се направи.

— Ако чуя още една дума — заплаших го аз, — този път ще стрелям направо между ушите ви.

Достигнахме кораба, Добин започна бавно да спира, но аз не го изчаках. Скочих на земята още в движение и се затичах към кораба преди да е спрял. Макар че нямах никаква представа какво да направя.

Когато се приближих достатъчно до кораба, за да го огледам, видях, че е покрит с нещо подобно на матово стъкло. И като казвам покрит, имам предвид точно това — всеки негов сантиметър. Никъде не се виждаше метал. Изглеждаше нефункционален, като модел на кораб. Ако се смалеше, би могъл да мине за някое от звездолетчетата, продавани в магазините за домашни потреби като украшения за лавицата над камината.

Протегнах ръка и докоснах кораба — беше гладък и твърд. Не приличаше на метален и на вид, и при пипане. Чукнах го с приклада си и той звънна като камбана — звукът се понесе през полето и се отрази като ехо от стените на града.

— Какво е това, капитане? — попита Сара с несигурен глас. Това беше нейният кораб и никой нямаше право да го закача.

— Някаква твърда обвивка — отвърнах аз. — Изглежда като запечатан.

— Искате да кажете, че не можем да влезем вътре ли?

— Не знам. Ако имахме ковашки чук, би могло да го пукнем и да го обелим.

Тя направи рязко движение и пушката изведнъж се озова от гърба в ръцете й. Това трябва да й се признае — колкото и примитивна да е пушката, тя умее да си служи с нея.

Звукът от изстрела бе силен и рязък, хобитата ужасени се отдръпнаха. Но над звука от самия изстрел се чу нещо друго — пищящият неприятен преобърнат вой на рикоширащия куршум и по-ниското ехо от резониращия снежнобял кораб. Но по нищо не пролича корабът да е засегнат. Белотата му бе все така гладка — ненапукана, неопетнена, непокътната. Огромната пробивна сила на запратения срещу него метал дори не го бе вдлъбнала.

Вдигнах лазерната пушка и Добин се обърна към мене:

— От това няма никаква полза, глупави създания. Нищо не можете да направите.

Завъртях се ядосано към него:

— Мисля, че ти казах. Още една дума и ще си го получиш право между очите.

— С насилие — наперено заяви той — няма да стигнете доникъде. Но ако останем тук, след като залезе слънцето, смъртта ни е съвсем сигурна.

— А корабът! — извиках аз.

— Корабът е запечатан като всички останали — обясни Добин. — По-добре да е запечатан, след като сте излезли от него, отколкото да сте вътре.

И макар че не бих го признал, знаех, че е прав — нищо не можеше да се направи. Спомних си и че пистата остана непокътната след лазерния лъч, а без съмнение и тази белота беше същата — аеродрумът, звездолетите и градът изглежда бяха обвити от вещество с така стабилна атомна структура, че бе неразрушимо.

— Съжалявам много за вас — продължи Добин без каквото и да е съжаление в гласа си. — Знам какъв е шокът за вас. Но който е попаднал на тази планета, никога не я напуска. Но няма нужда освен това и да се умира. Затова милостиво ви моля да се качите на седлото и да се отправим към града.