Читать «Куклата на съдбата» онлайн - страница 3

— Ще се подхлъзне и ще си счупи врата — забелязах аз, макар че не ме беше грижа особено, дали ще стане така.

— Държи се наистина здраво — възрази Сара, — а и Тък му помага.

Наблюдавах ги запленен как се спускат по стълбата — монахът наместваше краката на слепеца и му помагаше да намери степенката, когато се случеше да я изпусне.

Слепец, казвах си… слепец, необвързан лъжемонах и жена, обучена за големи преследвания, които са изпратени за зелен хайвер — да издирват човек, който може и да не съществува, да е само глупава легенда. Трябва да съм бил побъркан, ругаех се аз, да се захвана с такава работа.

Двамата накрая слязоха и Тък, хванал слепеца под ръка, го завъртя към града. Видях, че Сара имаше право за глупавата му усмивка. Лицето на Смит бе потънало в блаженство и имаше изражение, от което — в съчетание с впечатлението за отпуснатост и апатия — лъхаше на гадост.

Сара внимателно докосна ръката на слепеца:

— Сигурен ли си, че това е мястото, Джордж? Възможно ли е да си сбъркал?

Блаженството премина в екстаз, от който ме побиха тръпки.

— Няма грешка. — Пискливият му глас бе станал по-плътен от чувства. — Приятелят ми е тук. Чувам го, а и той ме кара да проглеждам. Усещам, едва ли не, че мога да се протегна и да го докосна.

Замахна непохватно с пухкавата си ръка сякаш се протягаше да докосне някого, но наоколо нямаше какво да се пипне. Всичко беше в ума му.

Погледнато отстрани, това беше лудост — лудост бе да се мисли, че гласовете, чувани от слепеца — не, не гласове, а само един глас, — можеше да ни преведе през хиляди светлинни години към центъра на галактиката и над него, до територия, непосещавана някога от хора или от човешки кораб, до една определена планета. В историята бяха останали имената на мнозина, които бяха чували гласове, но досега не им бе обръщано особено внимание.

— Тук има град — разказваше Сара на слепеца. — Голям бял град и дървета, по-високи от него, дървета, които се издигат на километри в небето. Ти това ли виждаш?

— Не — тръсна глава Джордж, объркан от думите й. — Не, не виждам това. Няма никакъв град и никакви дървета. — Той се закашля. — Виждам… виждам… — Опитваше се да изрази какво съзира, но накрая се отказа. Размахваше ръце, а лицето му се бе изпотило от усилието да ни каже какво вижда. — Не мога да ви кажа какво виждам — прошепна накрая. — Не мога да намеря думи. За това няма думи.

— Нещо се приближава — посочи към града отец Тък. — Не мога да разбера какво е. Само блещукане. Като че ли нещо се движи.

Погледнах към мястото, накъдето бе насочена ръката на монаха, и долових блещукането. Но това беше всичко. Нямаше нещо, което би могло наистина да се види. Някъде там, в подножието на градската стена, изглежда нещо се движеше — неуловимо преливане и просветване.

Сара гледаше през бинокъла. Сега преметна ремъка му през рамо и ми го подаде:

— Какво ще кажете, капитане?

Вдигнах го и завъртях глава бавно, докато попаднах на движението. В началото не се виждаше нищо повече от движеща се цапаница, но тя лека-полека нарасна и се разчлени. Коне? Недоумявах. Не изглеждаше особено убедително там да има коне, но на това приличаха. Бели коне, които тичат към нас — щом има коне, те, разбира се, ще бъдат бели! Но тези коне изглеждаха много смешни, с много смешни крака. Не тичаха като нормалните коне, а с шантава походка — люлееха се, докато тичаха.