Читать «Куклата на съдбата» онлайн - страница 2

Всичко е бяло, помислих си. Цялата проклета планета е бяла. И не просто бяла, а с особена белота — онзи убит порцеланов блясък. Градът, корабите и самият космодрум бяха порцелановобели, като че ли ги е издялал някой много трудолюбив скулптор от огромен каменен блок като части от единен ваятелски ансамбъл.

Нямаше никаква дейност. Нищо не се движеше. Никой не излизаше да ни посрещне. Градът се извисяваше като мъртъв.

От някъде долетя порив на вятъра — единичен, изолиран порив, който залюля якето ми. Забелязах също, че няма прах. Нямаше прах, който да се носи от вятъра, нито хартийки, които той да подхване. Одрасках материала, от който бе изработена пистата — не останаха следи. По материала, какъвто и да беше той, нямаше прах — като че ли бе пометен и измит преди по-малко от час.

По степенките зад себе си чух шум от слизане. Спускаше се Сара Фостър и явно се затрудняваше от глупавата балистична пушка, която висеше на ремък през едното й рамо. Оръжието се поклащаше с ритъма на стъпките й, удряше се по стълбата и можеше да се заклещи между степенките.

Протегнах ръка и й помогнах да слезе, а тя се обърна веднага щом се озова долу и вдигна поглед към града. Като разглеждах класическите й черти и вълмото къдрава червена коса, отново се зачудих как може толкова красива жена да не е надарена с мекотата на лицето, която би завършила хубостта й. Тя вдигна ръка и отметна непрекъснато влизащото в очите й кичурче. Беше й непрекъснато в очите от първия миг, когато я бях видял.

— Чувствам се като мравка — оплака се тя. — То просто си седи там и ни гледа. Не усещате ли очите му?

Поклатих глава. Не бях усетил никакви очи.

— Всяка минута — добави тя — то ще вдигне крака си и ще ни смачка.

— Къде са останалите двама? — попитах я.

— Тък събира нещата, а Джордж се ослушва с оня омекнал, глупав поглед върху лицето си. Твърди, че си е вкъщи.

— О, за Бога — въздъхнах аз.

— Вие не обичате Джордж — обвини ме Сара.

— Изобщо не става дума за това — махнах с ръка аз. — Мога да не му обръщам внимание. Цялата работа ни ходи по нервите. Всичко е така безсмислено.

— Но той ни доведе тук.

— Точно така и се надявам, че му харесва — кимнах аз.

Защото на мене не ми харесваше. Имаше нещо обезпокоително в големината, белотата и тишината тук. Нещо в това, че никой не се появи, за да ни посрещне или разпита. Нещо относно навигационния лъч, който ни бе довел до този аеродрум, а после не открихме никого. А също и дърветата. Не би трябвало да има дървета като тези — толкова големи и извисени над града.

Нещо изтрака над нас. Отец Тък се спускаше по стълбата, а Джордж Смит, задъхан от дебелината си, се измъкваше от люка. Тък му помагаше да намести несигурните си ходила върху степенките.