Читать «Куклата на съдбата» онлайн - страница 24

— Не мога да ти предложа кой знае какво — започнах аз. — Ние сме четирима — аз и още трима души. Нямаме храна и вода, нямаме абсолютно нищо.

— Как попаднахте тук? — попита то.

Опитах се да му опиша как сме се озовали тук и докато търсех думи, осъзнах, че просто си губя времето. Пък и какво ли значение имаше начинът, по който сме дошли? Но то изглежда разбра:

— Така значи.

— Виждаш значи колко малко можем да направим за теб.

— Но ще се опиташ да ме отнесеш до мястото, където са се устроили останалите?

— Да, това мога да направя.

— И няма да имаш нищо против?

— Ни най-малко — успокоих го аз — щом ти така искаш.

Имах нещо против, разбира се. Никак нямаше да ми бъде лесно да го мъкна през пясъчните дюни. Но наистина не можех да си представя, че виждам положението му, махам с ръка и го зарязвам тук.

— Това ще ми хареса много — зарадва се съществото. — Животът на другото място е за предпочитане, а да си сам не е добре. Освен това колкото повече сме, толкова по-голяма е силата ни. Никога не знаеш.

— Казвам се Майк между другото — представих се аз. — Аз съм от една планета, наречена Земя, в съзвездието Карина Сигнус.

— Майк — пробва името и го избуха така, че приличаше на всичко друго, но не и на Майк. — Хубаво е. Върти се лесно по гласните струни. Местоположението на планетата ти за мене е загадка. Термините са ми непознати. Разположението на моята планета няма да ти каже нищо. А името ми? Името ми е сложна работа, включва идентификационни структури и означава нещо само за хората от собствената ми раса. Ти ми избери име, моля. Можеш да ме наричаш, както поискаш. Нека бъде кратко и просто.

Идеята да започна с имената беше малко шантава, разбира се. Смешното е, че по начало нямах такова намерение. Беше нещо, което просто се изплъзна от мене, почти по инстинкт. Бях дори малко изненадан, когато се чух, че произнасям името си. Но след като вече го бях направил, положението не ставаше по-благоприятно. Вече не бяхме две същества от различни светове, попаднали случайно едно на друго. Бяхме добили самоличност в по-голяма степен.

— Какво ще кажеш за Бух? — попитах го аз. В момента, когато го казах, ми идеше да се изритам. Защото това не беше най-хубавото име на света, а то би имало всяко възможно основание да го мрази. Но изглежда не беше така. Размаха пипалата си няколко пъти и го произнесе три-четири пъти.

— Е хубаво — заключи то. — Е отлично за същество като мене. Здравей, Майк.

— Здравей, Бух — отвърнах аз.

Преметнах пушката през рамо, стъпих здраво и посегнах да го обгърна с двете си ръце. Накрая успях да го закрепя на другото си рамо. Беше по-тежко, отколкото изглеждаше, а тялото му бе така закръглено, че бе трудно да се хване добре. Но накрая го закрепих както трябва и поех нагоре по дюната.