Читать «Куклата на съдбата» онлайн - страница 23

— Какво ти е? — попитах го. — Мога ли да ти помогна?

Пипалата се повдигнаха и се залюляха като кошница, пълна със змии. Дрезгавият глас се дочу от устата, заобиколена от пипалата.

— Краката ми са къси — оплака се то. — Потъвам. Не ме държат. С тях само разбутвам пясъка. Изкопавам още по-голяма яма около себе си.

Две от пипалата с очи в краищата си бяха насочени право към мен. Оглеждаха ме целия.

— Мога да те измъкна оттук.

— Този жест ще е ненужен — отвърна съществото. — Ще заседна отново.

Пипалата, които му служеха за перископи, се движеха нагоре и надолу, преценяваха ме.

— Ти си голям — изскърца то. — Имаш ли я и силата?

— Искаш да кажеш да те нося?

— Само донякъде, до някое твърдо място.

— Не знам такова място — поклатих глава аз.

— Не знаеш… Тогава ти не живееш на тази планета.

— Не живея… Мислех си, че ти може би…

— На тази планета? — възкликна то. — Никой член на моята раса, който се уважава, не би удостоил такава планета и с изхождане по голяма нужда.

Клекнах, за да застана срещу него.

— А корабът? — попитах го. — Ако успея да те върна обратно на дюната…

— Няма да помогне. Там няма нищо.

— Но трябва да има. Храна и вода…

Водата, трябва да си призная, ме интересуваше значително.

— Не ми трябват — обясни то. — Аз пътувам с втората си самоличност и не се нуждая от храна или вода. Стига ми само малка защита от открития космос и известна топлина, за да не се повредят много живите ми тъкани.

Боже мой, какво става, питах се аз. Той беше във втората си самоличност и аз се чудех какво ли може да значи това, но не смеех да го попитам. Знаех как стават тия неща. Първо изненада, ужас или удивление, че може да съществува толкова невежествен и изостанал биологичен вид, който да не е запознат с идеята, после несръчен опит да се обясни същината и накрая описание на преимуществата й и съжаление към онези, които не я познават. Или щеше да стане така, или всичко това е табу, за което не може да се говори, и дори намекът за съдържанието му би се приел за обида.

А думите му за живите тъкани? Като че ли у него има и нещо повече от живи тъкани.

Това бе нормално, разбира се. Човек попада на странни неща при скитанията си из космоса, но когато се сблъска с тях, обикновено може да ги отбегне или да не им обърне внимание, а в случая аз не можех да постъпя така.

Трябваше да помогна по някакъв начин на това същество, макар че изобщо не ми идваше наум какво бих могъл да направя. Бих могъл да го вдигна и да го замъкна при останалите, но след като попаднеше там, то нямаше да е по-добре отколкото тук. Но не можех просто да се обърна, да си тръгна и да го изоставя така. Заслужаваше поне вниманието някой да му покаже, че се интересува от съдбата му.

От момента, когато бях видял кораба и се бях досетил, че е паднал наскоро, ми бе хрумнало, разбира се, че на него може да открием храна и вода, а може би и други предмети, които четиримата можем да използваме. Но сега, признавам си, всичко излезе пълен сапунен мехур. Аз не можех да помогна на това същество, а и то не можеше да помогне на нас. Всичко се оказа само нова неприятност и съществото ми се обеси на врата.