Читать «Куклата на съдбата» онлайн - страница 22

Огледах бавно дюната и забелязах далеч вдясно от птичата клетка плитък белег, нещо като следа от шейна, която се спускаше от билото към сянката между дюните. Опитах се да видя и какво има сред сенките, но не можах да различа нищо. Трябваше да се приближа към тая следа от шейна.

Спуснах се с пълзене по дюната, като този път се насочих надясно. Внимавах, за да предизвиквам колкото може по-малко плъзгане на пясъка, който при всяко по-рязко движение се разместваше и със съскане се спускаше. Може би от другата страна на дюната имаше нещо, което слушаше за признаци на живот.

Когато показах горната част от главата си над билото на дюната, все още не бях стигнал до следата от шейна, но бях много по-наблизо и от празнината между дюните до мен стигна стържещ звук от плъзгане. Напрегнах очи и ми се стори, че долавям някакво движение в падината, но не бях сигурен. Стържещият звук от плъзгане престана и отново започна. Пак ми се стори, че долавям движение. Изнесох пушката напред, така че всеки миг да мога да я насоча към падината.

Зачаках.

Плъзгането престана, почна отново и нещо се помръдна долу (този път бях сигурен), нещо изстена. Всички звуци спряха.

Нямаше смисъл да чакам повече.

— Ало, там долу! — обадих се аз.

Нямаше отговор.

— Ало — повторих аз.

Осъзнах, че може би си имам работа с нещо от толкова далечно място в космоса, че космическият жаргон, който се използва в нашия сектор, не му е познат и ние да не можем да установим контакт.

После ми отговори разтреперан бухащ глас. В началото помислих, че е само шум, а после, като надмогнах шума, разбрах, че е дума — единичен, бухащ въпрос.

„Приятел?“ беше думата.

— Приятел — отвърнах аз.

— Трябва на мене приятел — започна бухащият глас. — Моля да се приближи безопасно. Не нося оръжие.

— А аз нося — малко мрачно обясних аз.

— От него няма нужда — каза нещото от сянката. — Аз съм в клонка и съм безпомощен.

— Онова там корабът ти ли е?

— Кораб?

— Превозното ти средство?

— Наистина е така, мили приятелю. То се разглоби. Вече не работи.

— Слизам долу — съобщих на нещото. — Насочил съм оръжието си към теб. Едно движение и…

— Ела тогава — покани ме бухането. — Няма движение. Ще лежа по гръб.

Изправих се и се прехвърлих бързо през върха на дюната. Хвърлих се по склона от другата страна, като се привеждах, за да представлявам колкото може по-дребна мишена. Държах пушката все така насочена към сенките, откъдето бях чул гласа.

Плъзнах се наведен в падината и я огледах отдолу. Тогава го видях — черна издутина, която лежеше съвсем неподвижно.

— Добре — викнах аз. — Тръгни сега към мене.

Издутината се помести, претъркаля се и отново застина.

— Да тръгна аз не мога.

— Добре тогава. Лежи там. Изобщо не помръдвай.

Притичах и спрях. Нещото лежеше неподвижно. Дори не трепна.

Приближих, като внимателно го гледах. Сега го виждах по-ясно. От челото му излизаше кичур пипала, които лежаха отпуснати на земята. От доста масивната му глава, ако частта от тялото с пипалата наистина бе главата му, се простираше тяло, дълго около метър и двайсет, чийто край бе тъп. Изглежда нямаше нито крака, нито ръце. Навярно ръце не му трябваха, щом разполагаше с тези пипала. Не носеше никакви дрехи, по тялото му нямаше изобщо нищо. Пипалата не държаха оръжие или някакъв инструмент.