Читать «Куклата на съдбата» онлайн - страница 25

Не се опитах да тръгна право нагоре, а минах по диагонал. Краката ми затъваха до глезените при всяка крачка, а пясъкът се плъзгаше под мене. Борех се за всеки сантиметър — оказа се дори по-трудно, отколкото си мислех в началото.

Накрая достигнах билото и се отпуснах, колкото можех по-леко, като внимателно оставих Бух. После просто легнах задъхан.

— Много те затруднявам, Майк — обади се Бух. — Преуморявам те много аз.

— Остави ме да си поема дъх — помолих го аз. — Вече е близо.

Обърнах се по гръб и се загледах в небето. Звездите ми заблестяха в отговор. Право над мене се намираше огромен син гигант, който светеше като скъпоценен камък, а близо до него тъмно лъщеше звезда — навярно червен супергигант. И още милиони — като че ли някой бе седнал и бе изготвил матрица, с която да запълни цялото небе със звезди.

— Къде е тази планета, Бух? — попитах го аз. — На кое място в галактиката?

— Това е една сферична група — отвърна той. — Мислех, че знаеш.

Това можеше да се очаква, помислих си аз. Защото планетата, на която бяхме кацнали, която големият глупак Смит ни бе посочил, беше доста над галактичната плоскост, в пространството отвъд основния корпус на галактиката — в царството на сферичните групи.

— Твоят дом наоколо ли е? — попитах го аз.

— Не, надалече е. — Начинът, по който го каза, ме накара да не го питам повече. Негова работа си беше дали ще говори за планетата, откъдето е дошъл. Можеше да е избягал, можеше да е заточеник или да е отстранен като нежелан. Тези неща се случваха. Космосът беше пълен със скитници, които повече не можеха да се завърнат вкъщи.

Лежах загледан в небето и се чудех къде ли сме точно. Сферична група, беше казал Бух, а те бяха много и това, предполагам, можеше да е всяка от тях. Ясно ми беше, че разстоянието или близостта нямаха особено значение, ако се използва методът, с който ние бяхме прехвърлени, за придвижване от едно място на друго.

Нито пък бе толкова важно къде сме точно. Ако не откриехме вода, нямаше да изкараме дълго тук. Същото се отнасяше и за храната, разбира се, но липсата й не бе така критична. Смътно се чудех защо ли не съм по-разтревожен. Може би се дължеше на многократните ми пребивавания по толкова чужди места с разни таратайки, откъдето някак винаги бях съумявал да се измъкна. Изглежда вече бях започнал да мисля, че винаги ще успея да се спася. Или пък вътрешно бях убеден, че запасите ми от късмет са се изчерпали отдавна и че е крайно време да ме постигне участта, от която бях избягвал толкова пъти — съзнавах, че накрая някоя планета или някоя злонамерена твар ще ми видят сметката. С такива мисли в главата реших, че няма кой знае какъв смисъл да се тревожа, защото когато ми дойде времето, ще значи, че няма друг изход, така че предварителните притеснения са излишни.

Все още бях унесен в мислите си, когато нещо леко ме докосна по рамото. Рязко обърнах глава и видях, че Бух ме почуква с едно от пипалата си.

— Майк — изскърца той, — трябва да погледнеш. Не сме сами.

Изправих се веднага и грабнах пушката.

Едно колело се движеше през дюната зад нас, същата, в която се бе разбил корабът на Бух. Беше голямо, ярко оцветено колело със зелена главина, която просветваше в лунната светлина. Виждах само част от него, но чудовищната му, блестяща крива се издигаше във въздуха над дюната поне на трийсетина метра. Шината му бе широка — според мене три метра или повече — и блестеше като полирана стомана. Стотици сребърни спици водеха от вътрешността на шината към зелената светеща главина.