Читать «Куклата на съдбата» онлайн - страница 26

Не се движеше. Висеше във въздуха надвесено над дюната. Лунносребърните ребра на кораба на Бух приличаха на сплескана детска играчка в сравнение с него.

— Живо? — попита Бух.

— Сигурно — отвърнах аз.

— Тогава по-добре да се приготвим за защита…

— Ще стоим тук — отсякох аз. — Няма да си вдигнем и пръста срещу него.

Сигурен бях, че ни наблюдава. Каквото и да беше то, може би бе излязло да проучи останките от кораба на Бух. Нищо по него, освен зеленикавата главина донякъде, не потвърждаваше думите ми, че е живо, но по някаква причина, която не можех да назова точно, нещо в него свидетелстваше за живот. Може би щеше да се обърне след малко и да си замине. Но дори и да не го направеше, не бяхме в състояние да започнем да стреляме по всичко, което се движи.

— Ти по-добре се плъзни към падината — обърнах се аз към Бух. — Ако се наложи да бягаме, оттам по-лесно ще те вдигна.

Той завъртя едното си пипало в несъгласие:

— Имам оръжие, което може да ти потрябва.

— Ти каза, че нямаш никакво оръжие.

— Мръсна лъжа — избуха радостно той.

— Би могъл да ме нападнеш, когато ти хрумне — гневно се възмутих аз.

— О, не — възрази той. — Ти дойде като приятел. Ако ти бях казал, можеше и да не дойдеш.

Махнах с ръка. Той беше хитрец и мошеник, но за момента бе на моя страна и нямах възражения.

Някой ме извика отзад и аз се обърнах. Сара стоеше на върха на съседната дюна, а вляво от нея от ръба стърчаха две глави. Тя бе заела стойка на билото, бе насочила глупавата си пушка и аз се уплаших до смърт, че може всеки миг да започне да сипе олово.

— Добре ли сте, капитане? — провикна се тя.

— Добре съм.

— Можем ли нещо да ви помогнем?

— Да — викнах и аз. — Можете да издърпате приятеля ми до лагера.

Казах лагер, защото просто не можах да измисля как иначе да го нарека.

С ъгъла на устата си изръмжах на Бух:

— Престани с глупостите си и се плъзни към падината.

Насочих вниманието си отново към колелото. То си стоеше на същото място. Все още имах чувството, че ме гледа. Наместих се и стъпих по-добре, бях готов да се оттегля, ако се наложеше.

Чух как Бух се плъзга по склона. След миг Сара ми викна:

— Какво е това нещо? Къде го намерихте?

Обърнах се и я видях надвесена и загледана в Бух.

— Тък — повиших отново глас, — слез там и помогни на госпожица Фостър. Кажи на Смит да не мърда от мястото си.

Можех да си представя как оня сляп глупак се опитва да тръгне след Тък и целият се заплита.

Гласът на Сара беше жален и малко остър:

— Но капитане…

— И той се е загубил като нас — успокоих я аз. — Мястото му не е тук и е затруднен. Просто го отведете обратно в лагера.