Читать «Колекционерите» онлайн - страница 7

— Добре, че жертвите ти не знаят колко късмет има в тази игра — отвърна жената и небрежно хвърли картата обратно. — Може би трябва да просветля по-ячките от тях, които със сигурност ще проявят желание да те изкормят!

— Добре де, печелиш — промърмори онзи, хвърляйки кос поглед към черната дама на масата. — Защо не си кажеш цифрата?

В ръцете му се появи дебела пачка банкноти.

Вместо отговор жената хвърли служебната си карта на масата, към която прибави и значката. В очите на мъжа се появи недоумение.

— Давай, давай — леко се усмихна тя. — Аз нямам тайни.

Ръката му бавно се протегна към документите. „Служебната карта“ не беше издадена от федералните власти. В пластмасовото калъфче се мъдреше карта за „Костко“, а значката се оказа парче ламарина с логото на немска бира.

В следващия миг жената свали огледалните очила и очите на мъжа се разшириха от изненада.

— Анабел?!

— Какви ги вършиш, Лио? — попита Анабел Конрой. — Защо, по дяволите, си се заврял в тази смърдяща дупка и обираш горките нещастници?

Лио Риктър сви рамене, но на лицето му грейна широка усмивка.

— Времената са такива. А на момчетата нищо им няма, само дето са малко зеленички. Играта обаче си е същата и никога няма да ни подведе… — Размаха пачката и я натика обратно в кесията на колана си, после сбърчи вежди. — Все пак е гадно да ми се правиш на ченге!

— Да съм казала такова нещо? — отвърна с усмивка червенокосата. — Хората просто ме възприеха като ченге. Това крепи кариерата ни, Лио. Ако имаш достатъчно кураж, хората те вземат за такъв, какъвто искаш. Между другото ти току-що направи опит да подкупиш ченге!

— Скромният опит ме учи, че това съвсем не е невъзможно. — Лио й поднесе пакета цигари, който измъкна от джобчето на ризата си.

Анабел отказа с поклащане на глава и смени тона:

— И колко изкарваш от дребните измами?

Лио дръпна от цигарата, погледна я подозрително и изпусна дима през ноздрите си, имитирайки насрещните комини, които продължаваха да бълват отрова.

— Тортата се разпределя — промърмори той. — Трябва да се грижа и за работниците си.

— Работници? — изсмя се тя. — Остава да кажеш, че им плащаш и осигуровките! — Не го изчака да отвърне, усмивката й се стопи. — Играта „Монти“ винаги е била в обсега на радара ми, Лио. Затова казвай колко. Питам, защото имам основателни причини.

Облегна се на стената, скръсти ръце и зачака.

— Работим на пет места, като се сменяме — обясни Лио. — Средно по шест часа на ден. На добро място се изкарват три-четири бона. Тук има много момчета от профсъюзите, дето не си знаят мангизите. Но скоро изчезваме. Говори се за нови съкращения в бранша, няма смисъл да ни запомнят физиономиите. Е, ти знаеш това по-добре от мен, излишно е да ти обяснявам. От цялата работа изкарвам към шейсет бона, но напоследък разходите са високи. Спестил съм към трийсет, до зимата трябва да ги удвоя. Така ще се закрепя за известно време.

— Но само за известно време, нали? — Анабел Конрой пристъпи към масата да си прибере картата и тенекиената значка. — Искаш ли да спечелиш големи пари?