Читать «Колекционерите» онлайн - страница 5

Дейвид Балдачи

2

Комините на старата тухларна бълваха облаци черен дим, който със сигурност съдържаше достатъчно канцерогенни вещества за увреждане на едно-две поколения. Небето беше покрито с тъмни дъждовни облаци. Няколко души се бяха скупчили около мъж, заел позиция в средата на тясната уличка. Индустриалното градче бавно умираше — по подобие на стотиците свои събратя в Китай, които се задушаваха от смог и мизерно заплащане. Тълпата не беше свидетел на престъпление, нямаше трупове. Мъжът в средата на уличката не беше поредният Шекспир, търсещ публика за гениалните си рими, не беше дори гръмогласен проповедник, обещаващ опрощение на греховете лично от Исус — разбира се, срещу малка лепта в полза на божествената кауза. Мъжът беше обикновен уличен мошеник, който правеше всичко възможно да прибере парите на зяпачите с помощта на играта „Монти“ с три карти.

Помагаха му екип професионални „примамки“, които правеха внимателно планирани печеливши залози с цел да заблудят колебаещите се. Не липсваше и „оградата“ — обичайният пазач, който следеше за евентуалната поява на представителите на реда. В случая това беше едър и флегматичен тип, на когото явно му се спеше. Така поне изглеждаше в очите на жената, която наблюдаваше сцената от другия край на уличката. „Въжеиграчите“ — две млади и енергични момчета, правеха всичко възможно да захранват главния изпълнител със свежа публика, да накарат хората да участват в игра, в която печалби за тях изобщо не се предвиждаха.

Жената направи няколко крачки към зяпачите, които надаваха викове на тържество или разочарование в съответствие със залозите. Самата тя беше започнала кариерата си като „примамка“ за един от най-ловките измамници в страната. Този човек обикаляше градове и села и отмъкваше минимум по два бона в рамките на един час — при това толкова умело, че жертвите му проклинаха единствено лошия си късмет. В това нямаше нищо чудно, защото беше стажувал при най-добрия учител — също като нея. Обикновено прибягваше до трика с дамата най-отгоре, която в подходящия момент беше заменяна със следващата карта благодарение на дълго тренирана ловкост. Всъщност в това се състоеше и същността на измамата.

Както можеше да се очаква, правилата на играта бяха съвсем прости: участникът трябваше да открие дамата сред трите карти на масичката, които измамникът разместваше със светкавична бързина. Нещо абсолютно невъзможно, защото въпросната дама просто напускаше триото в подходящия момент. После, миг преди „истинската“ позиция на въпросната дама да бъде установена, тя заемаше мястото си благодарение на ловките пръсти на мъжа. Това бе древна игра, чрез която са били обирани всички — от маркизи до моряци, откакто съществуват картите.

Жената зае позиция зад един контейнер за смет, срещна погледа на човек от тълпата и бавно си сложи големи слънчеви очила с огледални стъкла. В следващата секунда вниманието на „оградата“ беше привлечено от залагащото хубаво момиче с минипола. То се наведе да прибере изпуснатата банкнота и пред очите на дебелака се разкри стегнатото задниче, зле прикрито от червените прашки. Горилата се ококори, очевидно решил, че е извадил голям късмет. Но и тук, както при играта на карти, участието на късмета беше напълно изключено. Жената беше платила на красивото миньонче за номера с изпускането на банкнотата, който трябваше да бъде осъществен в мига, в който тя си сложи слънчевите очила. Простата тактика за отвличане на мъжкото внимание действа безотказно още от времето, когато жените са започнали да носят дрехи.