Читать «Хубавата Елена» онлайн - страница 18

— Но защо не ми вярвате? Не идвам от Земята, и никаква игра не е, много е сериозно! Малко ли направих, за да ви уверя? Е, добре, почвам да разказвам…

Тя се отпусна в освободеното от Акира кресло, огледа тримата с настойчива молба за доверие, въздъхна треперливо:

— И така, аз съм Елен Блано, родена в Ливърпул на 22 май 1907 година. През 1931-ва завърших история и археология в Кеймбридж, една от първите жени съм бакалавър в тия специалности. Записвате ли, Аки? Хубави апарати имате. По мое време бяха едни грамадни грамофони и диктофони с дискове, ония още на Едисън. Предайте после тия сведения на Земята, за да направят проверката.

С тая бърза добавка тя отново пресече гнева на Антон, чийто мозък моментално бе съпоставил назованите години и Едисън с днешната дата. Тя се изсмя:

— Одеве Томи ме изкара по-млада, когато ви се подиграваше, че сте ме чули. Завърших на двайсет и четири, толкова навярно изглеждам и сега или малко по-стара, нали?

Гибсън пак си впръсна в устата от своята неизменна тубичка и бързо се наведе над джобната си камера, която бе измъкнал заедно с тубата.

— Фотоапарат, нали? Такъв мъничък, не е като някогашните. Изобще много сте напреднали, много се радвам…

— После се радвайте! — изръмжа Санеев.

— Ен, пак ставате лош! Недейте, съвсем ще си объркам урока!

— Не се и съмнявах, че си имате урок. Кой ви го преподаде? Хайде, казвайте!

— Ен, за къде си се разбързал — смили се най-после и Гибсън. — До Земята има още цял месец, няма да ни избяга.

— О, не, ще ви оставя! Колкото и да ми е мъчно, вие сте такива мили момчета, но… много сте ми бавни! Цял месец не мога. Чакат ме.

— Кой ви чака?

Тя тръсна с кокетна закана косите си към свирепия Санеев, но лишени от естествената тежест на своето злато, те не се върнаха на мястото си, та трябваше да ги дооправи с ръце. А когато една жена умее да оправя косите си под мъжки погледи, тя става двойно по-неотразима.

— Нека наред, обърквам се иначе. И така, през октомври на 1931 година аз се отправих с една експедиция за Нова Гвинея. Взе ме със себе си годеникът ми, доктор Стронгфийлд, Ървин, известен тогава етнограф. Одеве Томи сбърка не само възрастта ми, не съм и невинна, щяхме да се женим. Не че го обичах толкова, уважавах го, студентка му бях, но най-вече — страшно ми се отиваше с експедицията, малко авантюристка си падах, а кой иначе ще вземе някакво момиче в такава експедиция…

— Момиче — прекъсна я Антон. — Любовни съчинения ли сте дошли да ни разправяте?

Тя отново се изчерви, но вече нормално?

— Простете, толкова време не съм виждала хора… Пък и бъбривичка съм си. Докъде бях стигнала? Да! Е, и по време на експедицията аз веднъж доста се отдалечих от групата, нахълтах в една огромна пещера, входът й беше съвсем скрит в джунглата. Аз и преди често се отделях, защото пещерите ме интересуваха, а там има страшно интересни пещери, с много находки. Пък и джунглата на Нова Гвинея излезе безопасна, никакви зверове нямаше в нея…

— А човекоядците? — припомни й повече закачливо Гибсън. — Тогава нали е имало още човекоядци?