Читать «Хубавата Елена» онлайн - страница 16

— Ние пък не сме обикновени хора, космонавти сме, но пак не можем да се разхождаме в гумени комбинезони из Космоса.

— Казвам се Елен Блано — представи се неочаквано гостенката, сякаш искаше да докаже обикновеността си с обикновеното име. Родена съм в Ливърпул, там и отраснах. Дядо ми е французин, затова името… Завърших история и археология в Кеймбридж, но се случиха други работи…

— И тръгнахте да разкопавате Космоса — вметна Гибсън.

— Ама защо сте такива? Аз толкова ви се радвам, аз… — проплака момичето.

Антон рече изтежко:

— Защото не знаем дали да ви се радваме, или… От нашия Център ли сте?

— Нека да си почине момичето! — пропя с нежността на пресипнало канарче Акира, очевидно потънал в щастието си, както в надуваемото кресло.

Гостенката внезапно се изчерви. Кръвта плисна необуздано и по шията й, слезе по малките, изваяни като на картинка гърди, запали и тях, изби на ярки петна по хлътналия корем. Тя изхвръкна от скута на японеца. Антон се обезпокои:

— Какво стана? Защо така… нещо от нашия въздух да не би?

Резкият скок бе я замотал из въздуха, но тя веднага намери опора и се прехвърли зад облегалката на креслото, приклекна там.

— Дайте ми нещо да облека! Чета мислите ви, а от тях една жена не само ще почервенее, ами на кървавица ще стане!

Лицето на японеца пред нейното заприлича на портокал, защото жълто, смесено с червено, прави оранжево.

— Ние сме сериозни учени… — рече доктор-инженерът Томас Гибсън, но като че ли сам не си вярваше.

— Знам — позасмя се смутено гостенката и още по-ниско приклекна зад облегалката, та остана само главата й да стърчи над нея. — Дайте ми все пак дреха! Исках само да ви уверя, че наистина съм човек.

— Е, в това още не сме убедени — заяде се и Антон, защото се почувствува готов да прости на ония за странното изпитание, на което го подлагаха. — Да ви донесем ли вашата малко необикновена рокля? Къде ви я ушиха?

— Не, не, нещо земно ми дайте!

Антон примига към Томи, чиито очи сякаш също се напрашиха, отправи немия си въпрос и към все още засрамения японец и нерешително се заклатушка към спалното помещение. На кораба нямаше никакво парче плат. И хавлия нямаха. Миеха се с химикали, сушеха се с въздух. А за хавлията Антон се сети, чул пресипналото канарче да се умилква виновно зад гърба му: „Ако искате да се освежите, да си починете, имаме условия, макар и доста примитивни…“ И защото в тая част на обратния път винаги копнееше вече за една хубава хавлия, в която да се загърне след хубава топла вана…

Спалното помещение бе дотолкова спално, доколкото свободният от дежурство можеше там да се изтегне в каквато си поза ще над купищата вещи и апарати, но след като е затворил зад себе си една врата, та да не му пречат шумовете от командния сектор. Нямаше там ни легло — ненужно в безтегловното, ни чаршафи, и Антон се видя принуден да извади от гардероба последною си чисто бельо — цял гащеризон от бяло трико с бял цип на гърдите.