Читать «Хубавата Елена» онлайн - страница 17

Хвърли го на гостенката отдалеч, като я съзря отново такава мъничка, срамежливо клекнала зад креслото. И веднага се наведе над пилотския си пулт, да не я смущава, докато се облича. Рече гърбом и доста глупаво:

— Друго нямаме. Значи за вас е голяма радост да ни срещнете?

— Ами че аз сто години човек не съм срещала! Аууу!…

Тя цялата бе потънала в грамадния гащиризон, а той така бе се нагънал по нея, че тя все не успяваше да изтегли ципа. И сега наистина приличаше на призрак. Но това привидение окончателно престана да ги плаши. Над гащеризона се смееше кокетно и щастливо едно момиченце, облякло дрехите на татко си.

Акира и Гибсън, които пет пъти по-дълго от Санеев бяха отсъствували от Земята, я гледаха като мъже, двеста години не виждали момиче. А то запита с флиртуваща тревога, както би запитала всяка жена:

— Много ли съм смешна? — и се оглеждаше, навивайки прекалено дългите ръкави на слабичките си ръце, опъвайки крачолите по бедрата си.

— Засега смешните сме ние — отвърна Санеев. — Докато не разберем за какво е цялата тая игра…

— Ох, вие още си мислите, че съм от вашия Център! Ще ви кажа, но… оставете ме най-после да ви се нарадвам! Наистина сто години не съм виждала човек! Толкова съм щастлива, че хората са се научили и сами да пътуват из Космоса…

Това вече им прозвуча като приказка на умопобъркан и тримата се спогледаха с предпазлива многозначителност.

— Нищо чудно и да съм се побъркала — сякаш в отговор добави момичето. — Но засега се усещам само полудяла от щастие.

— Нещо да хапнете, да пийнете… То наште храни… — пропя канарчето Акира.

— Ох, не смея! Още не смея. Точно седемдесет години не съм кусвала земна храна…

— Слушайте!… — рече Антон.

— Ама не ставайте пак лош, мистър Санеев — мило го възпря тя. — Аз разбирам, вие сигурно се чувствувате като свети Антониус, когото дяволът изкушавал във вид на гола жена. Но понеже не сте светец, бъдете поне малко кавалер! Е, добре, да свършим първо деловата работа! Да, да, включете апаратурата да записвате! — рече тя към станалия за нещо Акира.

Това, че тя го назова по име, отново доказваше връзката й с тяхната космическа програма и Антон понечи да избухне вече истински, но тя разпери розовата си длан насреща му:

— Казах ви, чета вашите мисли, момчета. Как ли не се опитвах одеве и да ви съобщя нещо мислено, но вие бяхте така погълнати от уплахата си…

— Аз ви чух! — похвали се Акира.

— Да, и Ентъни ме чу веднъж. Започваме ли, Аки? Нали може да ви казвам така, толкова близки ви чувствувам!

Скулите на японеца цъфнаха в минзухарено щастие. Антон още преглъщаше сравнението със светеца. Навъсен, че тя го бе забравила заради другите, Гибсън заизлиза от скафандъра си без разрешение. А тя пак като че ли отгатна мислите на командира;

— Да, да, съблечете тия неудобни дрехи! Повярвайте ми най-после, нищо не ви заплашва, нито от моя страна, нито изобщо! Впрочем, какви са тия вируси, дето толкова им се боите, Ентъни? Някаква болест ли?

Антон изръмжа свирепо;

— Престанете! Мисля, че номерът свърши вече.

Тя се опечали и изглеждаше трогателно искрена в детската си нацупеност: