Читать «Приятелски срещи» онлайн - страница 3

— Тука? Не ходиш ли никъде?

— Аз?… Извини… аз ходя.

— Де се губиш, та те не виждам? — повтаря приятелят, като се озърта внимателно, за да приеме и отдаде поклоните.

Мене ме избива пот. Как да му отговоря?

— Ами ти де си, та се не виждаш?

— Аз? В Червен рак сме всяка вечер с Толова, Цаклевича и Далякова… пием бира като честни хора… — отговори с най-естествения вид на света приятелят.

— Благодаря.

— Защо не идеш там?… Губите се все.

Аз измънквам нещо с виноват вид.

Но веднага по очите го познавам, че готви другото. Кое? Аз се приготвям… за консултацията. „Благодаря, добре съм!“ — стои фразичката в устата ми, изгладена, лъскава, полирована, валчеста като билярдова топка.

Не, метеорологическото наблюдение:

— Днеска времето е хубаво…

— О, твърде хубаво — повтарям покорно.

— Още тая заран беше ясно.

— … беше ясно, благодаря бога.

— Утре е неделя… Дано се задържи: искам да се разходя до Княжево да направя една баня… Имам ревматизъм в лявата кълка.

— В лявата кълка? Радвам се… дано се задържи… — бъбля напосока и несъзнателно, за да се приравня към разсеяното състояние на духа у Кривомаждракова.

— Да, да — бъбли той, като маха на три страни шапката си с лява ръка, а с дясната подхванал лакътя ми. Аз съм покъртен от тая нежност.

„Понеже думата дойде до кълка и ревматизъм и до болка, то по асоциация на идеите докторската консултация трябва тутакси да замести горната преприятна тема на разговора ни“ — мисля си аз и пак приготвям билярдовата топка.

И не се лъжа.

Кривомаждраков ме притиска още по-сърдечно до гърдите си и като гледа някъде другаде, съвсем на противоположна посока — както ми се стори, силеше се да прочете отдалече надписа на Хитровата фотография — попита ме:

— А как си?

Бух! Билярдовата топка.

— Добре ли си?

Бух! Билярдовата топка.

Аз имам две. Ако стане нужда третя — нямам вече. За да се не намеря в такова критическо положение, аз питам — вежливост за вежливост:

— Ти добре ли си?

— Не сме добре… — отговаря разсеяно приятелят, защото шапките играят наоколо.

— Ти остави кълката настрана; ти сам добре ли си?

— А, аз съм добре… Само кълката е малко…

— Ти само да бъдеш добре.

— Благодаря.

— Няма защо.

Пауза.

Пак — но това е вече извън програмата.

— Какво ново? — ръгва ме внезапно носителят на кривия маждрак.

— Нищо не знам. А ти?

— Не знам нищо.

— Благодаря.

Нова пауза.

* * *

Ето ме в градината: приятелските поздравления добиха застрашителен размер. Из безлюдните алеи е спокойно. Аз дишам свободно… Рунтавите шапки на акациите покровителствено засенят скамейките, които приветливо те канят да поседнеш и да вкусиш от усладата на самотията. Но аз искам да се разтъпквам и завивам покрай павильончето на книжаря Чипева. Там само, по близните седалища, по-оживено: ред социалисти гледам в ръце с вестници. Ударям на северозапад из хубавата алея, която извежда на изхода — най-близкия до Александровския площад. Тя е пуста също. Но изведнъж…

О! Ето го.

Ето го, изскача като изпод земята, като влъхва някой из гората, гигантската фигура на приятеля Буботовски. Буботовски! Знам, разбойнико, какво ще ме попиташ и аз съм във всеоръжието си, готов с отговор… Трябва да се призная, че срещата ми с Буботовски едната не е съвсем празна и банална. Първо, защото първият му обикновен въпрос не е повторение на ония, които ми се зададоха преди малко, диша, тъй да кажа, на новост, макар не твърде прясна, но се диша на ново нещо. Второ, винаги тя има благодеятелно последствие — за моя стомах, — не поради някакво нравствено въздействие, а защото ми дава възможност да украся трапезата си с най-изрядните си закуски и разядки. Ето защо аз с удоволствие дочаках въпроса на Буботовски: