Читать «Приятелски срещи» онлайн - страница 6

Ето и сега неприятното, което ще ми съобщи, е печатано преди две недели в списание „Нова зорница“, но той сега ме среща и гледай с каква ревност бърза да ми предложи услугите си!

Приближава ме. Ето лукавата, предателската усмивка, която ще придружи първата му фраза.

— Четохте ли какво ви са накастрили в „Нова зорница?“ — пита той и чака да види какво ще кажа.

Друг път беше одялали, сега накастрили! Той има и още варианти на тоя глагол: начесали!

И кой беше седнал да казва, че българският език бил беден! Само за думата глупав ние имаме толкова още разнообразни термини: простак, добитък, овца, гарга, пуяк, тъпоглав, празноглав, Тонко, незлобив, будала, хаплю, Михал, галфон, папин, гламав, дивак, наивен, невинен, добродушен, честен — тия три последни термина работят в столицата…

Но на думата си… И чака Толов да изхуля редактора, да се наслади от съзерцанието на унизителния гняв, който ще пламне по лицето ми. И той е приготвил няколко съболезнователни думи за мене и толкова ругателни за оскърбителя ми.

Но този път реших да му не давам това удоволствие. Аз отговорих сухо:

— Всичко е право казано там.

Внезапността на такъв неочакван отговор просто го зашемети.

— Как? Право?… Съвсем напротив! Тоя господин… Аз ви уверявам…

— Сбогом, бързам — казах аз и тръгнах бързишком, като оставих приятеля да се съкрушава и да уверява нещо…

* * *

— Чакайте! Чакайте! Моля ви!

Кой ме вика?

Озъртвам се.

„А! Пашаков, литераторът! Разбрах.“

Той тича запъхтен.

Той тича запъхтен, пък аз се потя какво да му отговоря на въпроса. А въпросът на тоя приятел е инак обезпокоителен, опасен. Той ще ме пита как намирам новото му произведение, което преди десет дена излезе в едно периодическо издание.

— Как намирате новото ми нещичко?

С тоя стереотипен въпрос приятелят ми се обръща към всичките си приятели, в реда на които и аз имам чест да бъда.

Той даже не попитва по-напред: „четохте ли?“ — като не му минува през ума, че е възможно да не сме чели творението му. И като пита, той има такъв уверен вид, че си се възхитил от прочита, така тържествено гледа и очаква да приеме и твоите лаври, в изражението на физиономията му има такава наложителност, почти повелителност, щото и най-храбрият се стеснява да бъде откровен и неделикатен.

— Прекрасно!

— Не съм чел по-образцово нещо.

— Моите поздравления!

— Чудесно! Възхитих се.

И капят ли, капят фалбите.

Защото повечето от тези честни хора, едни не са чели съвсем творението, други са съвсем на друго мнение за него; но Пашаков е такъв искрен приятел и такъв любезен жентлмен с всичките, щото комплиментът е обязателен и лъжата никога по̀ на мястото си, отколкото тука. Защо да му правят неприятност? После, какво има от една пофала? Тя нищо не костува… „Казвай му аго, да му е драго“ — учи народната мъдрост.

По сияещото му лице аз разбрах, че Пашаков се прегъва под товара на лаврите си, деликатна дан на услужливото приятелство.

Той наближава, а аз скърцам със зъби като грешник в ада и мърморя:

„Каине! Предателю! Убийцо! Черкезино! Разбойник кръвнишки! Какво да ти кажа, като съм прочел само четири реда от съчинението ти, а останалите да знам, че в Черната джамия ще ме фърлят, няма да се реша да ги прочета!… Какво да ти кажа сега, нещастнико? Нудиш ме да излъжа, приятелю; караш ме да откупя удовлетворението на твоята авторска суетност със собственото си самоопозоряване, защото лъжа от любоугодство е самоопозоряване, извършено от човека въз себе си… Да ти явя истината, която ти не искаш и не желаеш даже за лице, нито си приготвен да я чуеш, трябва ми героизъм, за който аз не съм приготвен сега…“