Читать «Приятелски срещи» онлайн

Журналистът Ставров, който е добър книжовник и още по-добър наблюдател, ми разказваше един ден следващето:

— Без да страдам от аристократическата болест — катар на стомаха — и макар да се радвам винаги на добра охота, т.е. да нямам нужда от съветите на доктора си — а това не ще да каже, че няма защо да завиждаме на камъка, — аз имам правило всеки ден да обикалям по три пъти градската градина. Правя това разтъпкване обикновено по-ранко, докато тротоарът е по-свободен от върволяк, с тих ход, спокойна съвест и с вида на човек, който не желае никому зло.

Но ни един път не се е минало, без да срещна няколко приятели и разменя няколко любезни думици с тях… Това е голямо утешение на човека — да се чувствува не самичък, обиколен от участието на други хора, на които той не е чужд и те не са му чужди. Но искаш ли да ти кажа право? Това внимание на приятелите — вземай тая дума в смисъл на руското „знакоми“ — би ме много повече покъртяло, ако да не бъркаше едно нещо, едно нищо-нещо, съвсем дребно… Как да ти кажа — чувството, съзнанието за привичността, машиналността и изтритостта на тия дружелюбни отношения.

Те обаче и такива биха гъделичкали моята човешка суетност, без да удовлетворяват себелюбивото чувство у мене, ако да не вееше от тях такава монотония, такава безпощадна стереотипност! Например аз винаги зная кой мой приятел какво има да ми каже, аз предусещам мислите му, аз даже ловя във въздуха думите му, преди да е зинал да ги произнесе — тъй редовно и безпогрешно тия мисли, тия думи и тия фрази се повтарят все същите при всяка среща с него. Моята увереност в това отношение е толкова голяма, щото и аз си приготвям отговора в устата, за да го кръстосам едновременно с неговия въпрос и никога се не измамвам.

Ето господин Фърков, който ме пресреща с леко ухилено лице, с поглед, приятелски устремен към мене, със своите две прави бръчки над носа — обикновения знак на дружеско настроение, — аз знам, о, аз съм готов да се закълна, че ще ми зададе тия два въпроса:

— Как си? Добре ли си?

— Добре. Слава Богу… — му фърлям аз кратките и приготвени още от двайсет разкрача отговори.

Аз съм уверен, че Фърков, като ми задава тия питанета, съвършено не мисли за здравето ми, нито го интересува то в нещо; той даже не сеща значението на въпросите — още по-малко на отговорите, — защото в тоя същия миг той поздравлява други троица минувачи по тротоара, бута с бастуна си едно листче от акация, паднало на земята, и си поглежда часовника, който е две минути напред от пощенския.

— Какво има ново? — пита той.

— Не знам нищо — отговарям аз, — а ти?

— Нищо не знам.

Това е знак, че консултацията върху моето здраве е свършена. Аз казвам „сбогом“ и продължавам пътя си.

Кога доближавам до градинския вход, който е срещу улица „Любен Каравелов“, забелязвам високата повелителна фигура на Далякова. Ето неговото грапаво, мрачно лице, неговът строг поглед и стремителен нос, впит в мене, и аз виждам отдалеко на устата му насочен против мене, като запънат арнаутски пищов, въпроса: