Читать «Приятелски срещи» онлайн - страница 2

— Къде се дяваш?

Но ей приближи ме, стисна ме крепко за ръката и пищовът гръмва:

— Къде се дяваш?

И веднага отговорът пада като узряла круша.

— Тук съм!

— Къде се губиш? — гръмва пак арнаутският пищов: той е с две цеви.

При тая вариация аз мънкам нещо, сконфузено бъбля, но умен отговор не намирам.

Потруди се и ти да го намериш на такова страшно питане: „Къде се губиш?“

Аз се не губя никъде; не съм изгубен човек; напротив, твърде почтен гражданин съм, плащам данък на царщината, работя по няколко часа на ден, явявам се всекидневно при градината, даже дваж или триж през неделята ходя до езерото!

Но немилостивият пищов се пълни и се готви още един път… Тогава, като се виждам в чудо и за да предваря гърнежа му, аз схитрювам и попитвам носителя му:

— А ти, Даляков, къде се дяваш?

— Аз съм постоянно тука, у Панаха…

— А ходиш ли към езерото?

— Много рядко… Какво ще видя? Гъските? Малко ли ги виждам тука?

О, духовит е Даляков!

— А из кои улици ходиш?

— Какво ще ти ходя из улиците? — отговаря Даляков… — Аз все се питам къде се губиш… не те виждам.

И Даляков се озърта!

Аз едвам сдържам негодуванието си против Далякова, който си въобразява, че аз знам табла, пуша тютюн и обичам настрадинходжови остроумия в тона на Бойка Нешов, и искам да го притисна до стената и да му кажа:

„Даляков, освен Панаховото кафене, на тоя свят съществува и българската столица, и Софийско поле, и Витоша, и небето, и петте части на света! Но пушекът на Панаховото кафене ти премрежава очите и ти не видиш ни тях, ни приятелите си… Моля, кажи ми тука, да знам веднъж завсегда: кой час и къде — в канцеларията или у Панаха — да дохождам всеки ден да правя acte de présence пред тебе, само и само да ме не мислиш за губящ се човек и да ми го не казваш, колчим при всяка наша среща аз ти наумя за съществуванието си!“

Доде сглобявам тая демостеновска тирада в ума си, аз видях, че арнаутският пищов измени посоката и се насочи към една друга жертва, която си подаде ръката Далякову и преди да се изпразни в лицето й, отминах напред.

Слава тебе, боже!

* * *

Няколко безвредни шапкосваляния, няколко неми, приятелски леки поклюмвания разменям с някои господари и се разминуваме благополучно. Но населението по тротоара все нараства, минувачи на групи и отделно спъват равния ми вървеж и аз си мисля дали не ще е благоразумно да ударя през градината, която е почти пуста… Но докато размишлявам това, една ръка ме стисна за лакътя. Поглеждам: наляво от мене приятелят Кривомаждраков.

„А! — думам си — кое ще бъде първото, за да се приготвя… Докторската консултация ли, полицейското дознание ли или метеорологическото наблюдение?“ Защото тоя страшен Кривомаждраков всичките ги изрежда, но не всякога по същия ред. Той прави като Фридриха Велики с трите си въпроса към солдатите, които всички сме чели в Олендорфовата метода… Това помисляне стана със светкавична бързина в главата ми, защото в същия миг, когато го погледнах от лявата си страна, той зададе въпроса си.

Полицейското дознание! Свети Спиридоне!

— Де се дяваш?

— Аз?… Тука.