Читать «Стихотворения и поеми» онлайн - страница 5

изчезна също. Очите само

с мен останаха да осветяват

самотния ми път и оттогава

през времето ме следват и ме водят.

Смирен слуга съм — те са господари.

Задължени са да ме подкрепят,

да съм спасен е моят дълг към тях.

Пречистен в електричния им огън,

осветен в блажения им огън.

Душата ми изпълват с красота.

Звезди са, пред които коленича,

далечни в тъмния пейзаж на мойта нощ.

Дори и в ослепителния Ден

ги виждам още — две сладостно искрящи

Венери, непомръкнали от Слънцето.

На М.-Л. Ш.

Неотдавна авторът на тези редове

в пристъп на интелектуална гордост

отстояваше „властта на думите“,

отричайки, че мисълта възниква

в несвързания шепот на езика.

Над самохвалството му като присмех

две думи, две чужди думи се явиха,

изречени случайно с нежен порив

от спящи ангели в среднощната роса,

обвила с перлена верига хълма.

Изплуваха от пропастта в сърцето —

необмислени, души на мисълта,

чудесни и божествени представи.

С арфата си серафимът Израфел

едва ли би могъл да се надява

звук тъй прелестен да извлече. А аз!

В ръката ми перото е безсилно.

Повтарям името ти непрестанно.

Не мога да говоря и да пиша,

да мисля и да чувствам. Не е чувство

безмълвната ми неподвижност. Сякаш

прага златен на отворена врата

в съня великолепен ме извика.

Аз цял треперещ влизам и далече

сред капки пурпурни ме води пътя.

Навсякъде — отдясно и отляво —

те определят хоризонта, а там си само Ти.

Юлалюм

Небето бе много спокойно

        и виждах листа как се вият

        през самотната нощ на Октомври.

Спомен бледия сън ще прикрие

        сред пейзажа неясен на Виър,

        покрай езеро сиво на Обер,

покрай езеро влажно на Обер,

        сред горите мъгливи на Виър.

        Кипариси по пътя божествен

там закриляха мойта душа.

        В мен Психея бе, мойта душа.

        През сърцето ми лава гореща

като огнена, дива река,

        като страшна, туптяща река,

        жълта сяра по Янек пълзеше

към хладния край на света.

        Надолу по Янек пълзеше

        към вледенения край на света.

Разговаряхме много спокойно.

        Чувах думи край нас да се вият.

        Те във спомена днес ще се свият.

Не белязахме месец Октомври

        и нощта си годината крие,

        като в езеро сиво на Обер,

макар и да бяхме там ние,

        бреговете не помним на Обер

        и горите мъгливи на Виър.

Додето нощта остарява

        сочат утрото звездни стрелки.

        В края на нашия път се явява

светлина и неясно струи.

        Полумесец дъха й стопява,

        с двоен рог над нас се яви.

Астарта дъха й стопява,

        остриета елмазни изви.

Аз казах: „От Диана по-мила

        през въздишки минава тя.

        Сред въздишки празнува тъй тя,

там, където сълзите не спират

        и червеят храни плътта.

        На Лъва от звездите пристига,

път сочи към тез Небеса,

        към покоя на тез Небеса.

        На Лъва от звездите тя слиза

с неземни очи към света.

        На Лъва от бърлогата слиза

        и гледа с любов към света“.

Психея изрече тогава:

        „Странно, но аз не й вярвам.

        На нейната бледност не вярвам.