Читать «Стихотворения и поеми» онлайн - страница 4

за тялото й химн изпят — дар царствен за пръстта,

За младото й тяло свят, дар двоен за пръстта.

Не гордостта й — златото ценеше ти. Прокле я

с причастие ръката ти и сложи кръст над нея!

Как обреда ще бъде чист и скръбна песента,

щом думите реди с език престорена уста?

Тя там лежи в невинен сън — дар двоен за пръстта!

Peccavimus! Поне смирен пред бога остани!

Да я оплачем с кротка жал! Духа й не гневи!

Надеждата с Линор рида. Безумен е протеста —

дете и дар пред друг олтар и другиму невеста.

Бе ласкав миг и весел вик, но милва я пръстта.

Живот във златните коси, в очите й — смъртта.

В косите й живот искри, в очите й — смъртта.

Върви си с мир! О, най-подир светлина да срещне

в напева за онези дни и сърцето грешно.

Камбаната! Ах, нека тя мълком се прощава —

да не сепва земна клетва сянката й бяла.

През нежен свят, във вечността от ангели понесен,

от Ада тук във Рая там духът ще спре унесен,

намерил дом край златен трон до своя Крал Небесен.

По случай деня на свети Валентин

Ф

еб за нея този стих е писал.

С

Р

азум тих близнаците на Леда

сл

А

дост търсят. Тайнственият смисъл

в та

Н

ца весел на звука ги гледа.

Хубо

С

тта стаена в редовете

намер

И

с божествения символ

на тали

С

мана близо до сърцето.

Запомни

С

тиха, до който стигна.

Защото зн

А

ка ще пропусне бързо

всеки, дове

Р

ил се, че не е

Гордиев пре

Д

речения възел

и без меч ще мо

Ж

е да го разплете.

Взират се очит

Е

тук подред,

три думи дирят и

Н

амират скрити.,

изречени и чути о

Т

поет.,

прикриват име но п

О

ет самите.

И Фердинандо Менде

С

Пинто,

рицарят, с лъжата си и

Г

рае.

Мамят буквите, ако изг

У

бят ритъм,

а истината блесва с тру

Д

накрая.

На Хелън

Видях те веднъж, но само веднъж

преди години, не така отдавна.

Бе през юли и кръглата луна

като душата ти отвън летеше

и търсеше пътеката си горе.

Падна сребърен от светлина саван,

копринен задух от покой и сън

върху обърнатите личица

на рози в омагьосана градина,

където вятърът е плах дори.

Падна върху хилядите личица

на розите, които подариха

уханието си в екстаза на смъртта.

Падна върху хилядите личица

на рози. Те умираха, приели

с възторг стиха на твоето присъствие.

Видях те в бяло и над теменуги

приведена. О, блясъкът тогава

падна върху хилядите личица

на рози и лицето ти сред жал.

Не беше ли съдбата тази нощ,

чието име също е Печал,

която ме повика пред вратата

на градината да вдъхна аромат

от сънни рози, додето спеше

светът, оставил само теб и мен.

Аз спрях. Погледнах. Всичко там изчезна.

Градината бе омагьосана

и бисерната светлина си тръгна.

Лабиринтът от пътеки и лехи,

щастливите цветя, дървета тъжни

избледняха и уханието

на розите умря в обятията

на влюбения въздух. Издъхнаха,

за да спасят божествения зрак

в очите ти. Аз виждах само тях.

Аз гледах само тях със часове,

додето после луната залезе.

Сърцето ми диво се вписа

върху кристалните, небесни сфери.

Тъмна е скръбта! Надеждата — велика!

Как тихичко морето прояснява.

Желанието властва с гордостта,

а любовта е все така бездънна.

Сега изчезна милата Диана

в каляската си облачна на запад

и ти сред призрачни дървета