Читать «Стихотворения и поеми» онлайн - страница 7
Едгар Алън По
Чуй железните камбани,
тежките камбани!
В свят тържествен за утеха от скръбта призвани!
И сред тихия им ад
ужаса им непознат
в меланхолната смиреност на звука,
в дрезгавия трепет
е застиналият шепот
от вика.
Хора, ах, навярно хора
при телата им най-горе
в самота
с унес бавен разлюляват
на камбаните плътта.
Нямат нито пол, ни възраст,
ни добро, ни зло ги свързва
с паметта.
Господарят им сега
рони страх, страх, страх.
В страх
надменен те звънят,
тържествуващи крещят,
повелително звънят!
Той танцува там със тях.
Миг след миг, миг след миг
отброява древен стих
и надменни те звънят,
те звънят.
Миг след миг, миг след миг
отброява древен стих
и пулсират, и звънят,
и звънят, звънят, звънят,
и ридаят, и звънят.
Миг след миг, миг след миг
те крещят, крещят, крещят.
Във победен древен стих
се извиват и звънят,
и звънят, звънят, звънят,
се издигат и звънят,
и звънят, звънят, звънят,
и звънят,
и предричат, и въздишат, и звънят!
Енигма
„
Н
ие рядко откриваме смисъл —
к
А
за Соломон дон Данс, — в сонета.
Ще
С
ъзреш много бързо чертите,
ког
А
то воала крие лицето.
Тъй п
Р
озрачен той стои, додето
и стих
А
на Петрарка изчезва,
глупав
А
шега и безполезна,
споделе
Н
а и така отнета“.
Сол наисти
Н
а е прав. Наверно
и глупостт
А
— напълно очевидна,
с мехурчета
Л
етящи дивно,
но оформящи с
Ю
жета леко.
Непроницаем е
И
запечатан
този тук навеки
С
имената.
Аннабел Лий
Преди години много, отдавна
живя в царство сред морски треви
девойка, която познаваш
със името Аннабел Лий.
От мене обичана тя бе тогава,
любовта си към мен не прикри.
Тя беше дете и аз бях дете
в това царство сред морски треви.
Любов, по-прекрасна от всяка любов,
ни свързваше с Аннабел Лий.
Любов, на която белите ангели
нямаха право дори.
Затова и отдавна, много отдавна,
в това царство сред морски треви
целуна я вятър, от облака слязъл
и хладна е Аннабел Лий.
Знатен родственик взе я от мен
и далеко, далеко от мене я скри
там, зад стените на гробница сита,
в царство сред морски треви.
Ах, никой от белите ангели горе
своята завист не скри.
Всички знаят защо тя е мъртва
в това царство сред морски треви.
Целуна я вятър, от облака слязъл
и уби мойта Аннабел Лий.
Но нашта любов бе по-силна от тази,
на всички от нас по-добри,
от нас по-големи дори
и макар, че небето ангели пазят,
а демони — тия води,
душата ми винаги с нея ще бъде,
с душата на Аннабел Лий.
Не светлина луната ми праща,
а сънища с Аннабел Лий.
Не виждам звездите, а двете зеници
на моята Аннабел Лий.
Сред нощния прилив лежа и се взирам
във нея, във моята миличка, мила,
в гроба до мен край морски треви,
в гроба се взирам край морски треви.
На майка ми
Тъй като горе в Небето все спорят
и ангели търсят единствена само
сред всички горящи думи за обич,
няма по-радостен повик от мама.
И аз затова те нарекох така
с най-чистия звук, и най-милия.
Остави душата ти в мене Смъртта,
