Читать «Играта на лисиците (Епизоди от агентурната борба)» онлайн - страница 30

Две години преди това Тео доброволно бе предложил услугите си на немското разузнаване по начин, описан в булевардните шпионски романи. Като преглеждал в Нюйоркската обществена библиотека книгите за шпионажа, Тео прочел спомените на полковник Валтер Николай, началник на германското военно разузнаване през Първата световна война, и решил, че може да спечели цяло състояние, ако се заеме с шпионаж в полза на Германия.

В началото на януари 1936 г. чрез нацисткия всекидневник „Фьолкишер беобахтер“ той изпраща писмо до Николай и като се представя за „високопоставен американски военнослужещ“, моли го да препрати писмото му на „съответните органи“. Ако там се заинтересуват от услугите му, нека дадат във вестник „Ню Йорк Таймс“ обява със следното съдържание:

„За Теодор Кьорнер. Писмото е получено. Моля, изпратете отговор и адрес в Хамбург, пощенска кутия 629, за Сандерс“.

Този старомоден начин на кореспондиране е напълно компрометиран и отдавна не се използва от разузнавателните служби, тъй като неминуемо привлича вниманието на органите на безопасността. Немците обаче, уверени в некомпетентността и благодушието на американското контраразузнаване, без колебание се съгласяват с предложената процедура.

На 6 април 1936 г., след неизбежното в такива случаи забавяне, текстът на обявата се появява в „Ню Йорк Таймс“. Човекът, нарекъл се Теодор Кьорнер (собственото и фамилното име на немски поет от XIX век), изпраща на Сандерс (а фактически на капитан Е. Мюлер, служител в абвера) отговор с описание на своите възможности. Тео пише, че макар да заема „важен пост в американската армия, иска да бъде полезен на Германия по всички възможни начини“. Според думите му той разполага „с отлични контакти“, близък е например с офицер от свързочните войски в Митчел филд, където се провеждат работи със секретни кодове. Паричното възнаграждение, пише той, не е задължително, но ще му са необходими известни средства „за различни разходи, за подкупи и заплащане на получаваната информация“.

Този път Тео се подписва с истинското си фамилно име — Гюнтер Густав Румрих — и съобщава адреса си: „Денвър Кемикъл менифекчъринг къмпани“ на „Варик стрийт“ в Ню Порк, макар всъщност да живее в Бронкс.

Тео дава измислен адрес, защото се страхува, че нацистите ще се отнесат с подозрение към човек от район, населен предимно с евреи.

Писмото на Румрих попада у Файфер и той възлага на Карл Шлютер да се запознае с неговия автор и да си състави представа за него. Срещата става. След като се завръща в Бремен, Шлютер дава за Румрих твърде положителна характеристика и настоятелно препоръчва той да бъде привлечен за работа в полза на абвера.

Но всъщност Румрих съвсем не е идеалният кандидат, за какъвто го представя Шлютер. Тридесет и седем годишен безделник, пияница, крадец и лъжец, той не може да се задържи на работа дори като мияч на съдове в кафе-ресторанта, както впрочем и всякъде другаде, където и да постъпи. Само в американската армия го търпят седем години, нещо повече — произвеждат го сержант, въпреки двукратното му дезертьорство, злоупотребата на средства в столовата и шестмесечния тъмничен затвор. Малко преди да предложи услугите на немците, той пак е дезертирал.