Читать «Играта на лисиците (Епизоди от агентурната борба)» онлайн - страница 14

Капитан Патцинг се появява около десет часа сутринта и вижда, че Канарис като обикновен молител чака в приемната. Той хваща капитана под ръка и го повежда към своя кабинет, готов веднага да му предаде работата.

— Честно казано — признава той, — не Ви очаквах днес, но се радвам, че сте дошли.

Между бившия и новия ръководител на абвера се започва непринуден разговор. Патцинг не скрива радостта си от това, че преминава на по-приятна служба — командир на линейния кораб „Адмирал Шеер“. Темпераментно разказва за проблемите и неприятностите си, произтичащи от острите търкания с мощната контра-разузнавателна служба на Хайнрих Химлер (РСХА), увлекателно описва някои неприятни инциденти, свидетелствуващи за замислите на Химлер спрямо абвера, информира го за фината, но упорита конкуренция на младия нацист Райнхард Хайдрих — началника на СД, службата за безопасност, занимаваща се с политически шпионаж.

— Жал ми е за Вас, капитане — откровено заявява Патцинг, — изглежда, не можете да си представите с какви неприятности Ви предстои да се сблъскате.

— Не се безпокойте за мен, капитан Патцинг — усмихва се Канарис. — Аз съм непоправим оптимист, а що се отнася до тези хора, струва ми се, знам как да се разбера с тях.

Патцинг внезапно става мрачен и казва тихо:

— В такъв случай, капитан Канарис, остава ми само да кажа със съжаление, че днешният ден е начало на Вашия край.

Но кой е Канарис? И защо именно на него поверяват поста ръководител на абвера, и то точно, когато на тази организация й предстои да стане една от най-важ-ните съставни части на новата военна машина на Германия?

Само веднъж в живота си той привлича вниманието на обществеността. През 1928 г. социалдемократите на една следствена комисия на Райхстага откриват факти за участието му в подготовката на заговори против Ваймарската република и пресата го споменава като „своего рода Макиавели“. Но след това мимолетно появяване в полезрението на обществеността и до края на Втората световна война аз не намерих за Канарис нито един ред освен една статия в английско периодично издание от 1939 г., в която той е наречен главен шпионин на Третия райх.

Както изглежда, това „инкогнито“ много е допадало на Канарис. В Германия фамилното му име само веднъж се споменава в печата: през 1936 г. той публикува статия в сборника „Вермахтът и партията“, която представлява толкова откровен панагирик на Хитлер, че дори протежето на Канарис и един от най-близките му помощници — полковник Ханс Остер, като я прочита, отбелязва: „Глупакът винаги ще намери още по-голям глупак, от когото да се възхищава.“

Много неща от казаното и написаното за Канарис след войната само изопачават биографията му и явно реабилитират дейността му, като още повече сгъстяват тайнствеността, забулваща личността на Канарис, както и става с личността на всеки ръководител на разузнаване. Но в дадения случай тайнствеността се създава от самия него. Рядко за някого са изричали толкова противоречиви мнения, както за Канарис, при това от хора, твърдящи, че са го познавали добре. Дори такъв проницателен биограф като Иън Колвин в подзаглавието на книгата си „Главният шпионин“ пише: „Потресаващата история на адмирал Вилхелм Канарис, началник на разузнаването на Хитлер, същевременно секретен съюзник на англичаните“.