Читать «Нещото» онлайн - страница 16

— Кей, набери номера на Космик Лайнс и ми наеми трансгалактически лайнер. По възможност двуместен.

— Разбира се, Дайрън.

След броени часове, излегнат удобно в пилотската кабина пътувах към Нещото. Чувствах, че нашият разговор все още не беше приключил, имахме да си кажем още нещо. Наливах се с уиски и се наслаждавах на мига. След няколко седмици сигурно щях да бъда мъртъв и разсъждавах върху сентенцията „трябва ли да ми пука от това“? Не мисля господин Рийпър.

Заспах, прегърнал бутилката Джак Даниелс и засънувах Сините поляни на Една. Това бе най-спокойната нощ в живота ми.

— Моля, въведете координати за приземяване! Пътуването приключи успешно, намираме се в орбита над планетата LX 144, третата от система HLK 17, в галактика Хиорукс. Климатичната обстановка…

— Моля? — прозинах се с блажено изражение на лицето. Корабният компютър изреждаше данните от повърхността, а аз изпитвах неописуема радост от факта, че можех да пратя цялата тази информация по дяволите — за пръв път откакто постъпих в армията не се налагаше да слушам. — Откачено копеле. — рекох, забавлявайки се от цяло сърце. — Спускай се по координати…

Дадох му ги и се зазяпах през илюминатора. Повърхността на планетата беше скучна — жълтокафеникава, набивайки в ума ми представата за безутешна мъка и студена безжизненост. Какво ли можех да открия тук? Бездействието изпълваше мозъка ми с куп щуротии, а спускането се оказа доста по-бавно отколкото предполагах. Дали Нещото ме чакаше? Какво ли посрещане щеше да ми приготви? Кротувах и си повтарях, нещо, което бях научил далеч преди да постъпя в армията, а в последствие оцених много високо: „Безплатни обеди, няма!“

Приземихме се сред облаци от прах. Навлякох костюма, който си бях приготвил още от къщи и се изсипах насред обгорената поляна. Вятърът отново ми шепнеше нещо за живота и смъртта, но нямах време да го слушам. Трябваше да открия Нещото. И да му кажа…

Вървях по пътя, по онзи начертан с кръв маршрут по който търчах тогава, когато Нещото си пробиваше път след мен. Даже се затичах — първо съвсем леко, после ускорих, изпълних се с ентусиазъм.

— Къде си буболечко? Кучко!?

Ето го сухото дърво, дето приличаше на бабата на Джими Гелъп от гетото. Ето я скалата. Трябваше да я взривим, мамка и мръсна! Заобиколих я и изприпках на поляната като пале пред майка си. Заредих бластера, просто за всеки случай, почувствах как кръвта кипна в жилите ми. Отново бях жив, готов за бой? Къде си? Войникът е за това — да се бие. Сякаш тепърва осъзнах простата истина, ето какво съм търсил през цялото време досега, към какво съм се стремял. Аз съм войник, ни по-малко ни повече и имам нужда да умра… в бой. Къде си?

Вървях през поляната, потънал в спомени. Тук Маклиън и Гор копаеха, ето я лопатата, виждаше се само дръжката покрита със засъхнала пръст. Нищо от това, което представляваха другарите ми не беше останало — проклета планета! Къде си буболечко?! Защо те няма!? Ето ги джунджуриите на Сиймор, останали безчувствени след неговата смърт. Изкачих се по повърхността на малкото възвишение и огледах всичко отгоре.