Читать «Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)» онлайн - страница 86

А бе, я ми се разкарай от главата! Ама какъв й е проблемът на тая?! Каква е тази мания за някакъв си чифт ДЪНКИ, за Бога?!

— Можете да си вземете друг чифт — предлагам припряно, като се старая да звуча колкото се може по-дружелюбно.

— НЯМА друг чифт — ледено отсича момичето. — Взех ги от рафта за намалени стоки.

— Мисли, Ребека, мисли! — казва настойчиво Даниел. — Може да си ги прибрала някъде?

— Ами… може — отвръщам неопределено. — Тук беше такава навалица, че нищо чудно да съм ги сложила на рафта и предполагам, че някоя друга клиентка ги е взела — допълвам и леко присвивам рамене, един вид „Знаете ги каква напаст са клиентките“.

— Момент — изведнъж казва остро момичето. — Какво е това там?

Проследявам погледа й и замръзвам. Зебровите дънки са се плъзнали и част от тях се подават изпод завесата на кабинката до щанда. За момент и трите оставаме втренчени в тях.

— Божке — успявам да кажа най-сетне, — ето ги и тях!

— А какво всъщност правят там? — пита Даниел.

— Не знам — отвръщам. — Те може би… — Преглъщам, стараейки се да мисля колкото се може по-бързо. — Може би са…

— СКРИЛИ сте ги! — невярващо възкликва момичето. — Нарочно сте ги скрили! Първо не ми дадохте да ги пробвам, а после сте ги скрили!

— Предположението ви е смешно! — отговарям колкото се може по-убедително, но усещам, че се изчервявам.

О, Боже, защо съм се родила такава, че да се изчервявам, ЗАЩО!

— Ти, малка… — избухва момичето, но на секундата се овладява и се обръща гневно към Даниел: — Искам да направя официално оплакване.

— Ребека — казва Даниел, — ела в офиса ми, моля.

Чакай сега малко, ама тя няма ли да ме подкрепи? Няма ли да защити екипа си пред обществото? Какво става с „обединения фронт“?

— Веднага! — добавя остро Даниел и аз чак подскачам от уплаха. Докато вървя бавно към офиса й (ама че „офис“, по-скоро килерче за метли), виждам другите продавачки да ме зяпат и да се побутват. О, Боже, какъв срам! Но пък всичко ще се оправи, сигурна съм. Ще се извиня и ще обещая да не правя повече така, може и да предложа да работя извънредно. Стига само да не ме…

Е, не, не мога да го повярвам! Уволни ме! Не съм работила и един ден и вече ме изхвърлиха. Бях толкова шокирана, когато ми го заяви, че почти се разплаках. Мислех, че се спрявам страхотно — така де, като изключим инцидента със зебровите дънки. Очевидно обаче скриването на дреха от клиент е едно от онези неща, които водят до автоматично уволнение. (Но пък НЕ Е ЧЕСТНО да ме уволнява, защото изобщо не ме предупреди за това по време на интервюто!)

Докато свалям сивите панталони и тенйска в една от кабинките, на сърцето ми ляга камък. Кариерата ми в модния бизнес приключи дори още преди да е започнала. За отработените днес часове ми дадоха само двадесет лири — и на всичкото отгоре Даниел каза, че това било проява на великодушие от нейна страна. А като я попитах дали мога да си избера набързо някои дрешки, които да купя, използвайки служебната отстъпка, ме изгледа така, сякаш й се иска да ме удари.

Мамка му, всичко се прецака. Няма работа, няма пари, няма отстъпка, само някакви си мижави двадесет лири. Унило се повличам по улицата, пъхнала дълбоко ръце в джобовете си. Двадесет мижави лири! Какво ли пък може да направи човек с…