Читать «Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)» онлайн - страница 85

— Няма проблем — отвръщам с възможно най-позитивен тон и с глас на „служител на месеца“, въпреки че си мисля: „ДО ТРИ? АМИ ЧЕ АЗ ЩЕ ПУКНА ОТ ГЛАД ДОТОГАВА!“

— Добре — кимва Даниел и се дръпва в ъгъла на щанда, зад който стоя, за да нанесе промените в графика си.

И точно в този момент един глас казва:

— Ако обичате, бихте ли ми подали дънките сега?

О, Боже! Пак това момиче! Как пък успя да пробва всички онези дрехи толкова бързо?! Да не е прероден Худини или нещо подобно?

— Избрахте ли си нещо? — питам, изцяло пренебрегвайки искането й. — Черната пола е наистина чудесна. Двете цепки отстрани са…

— Не, не си избрах — прекъсва ме момичето и тръсва трите тоалета на щанда пред мен (свалени от закачалките им и доста изпомачкани между впрочем). — Аз всъщност исках най-вече дънките. Бихте ли ми ги дали сега?

Сърцето ми забива лудешки.

— Какви бяха дънките? — питам, като лекичко повдигам вежди в съчувстващо разбиране. — Светлосиви, нали? Можете да ги вземете оттам, на рафта до…

— Не! — срязва ме момичето нетърпеливо. — Дънките със зеброва шарка, които ви оставих преди малко.

— О! — отвръщам безизразно. — А, да. Но не съм сигурна къде са. Може би друга клиентка ги е взела.

— Но аз ви ги дадох на вас! Предполага се, че трябваше да ми ги пазите!

— Ааа — казвам с вече дежурната си неотзивчива усмивка, — боя се, че не носим отговорност за изчезнали тоалети, които клиентките оставят на щанда при нас, когато влизат в пробните.

— О, за Бога! — възкликва момичето, като ме гледа така, сякаш съм някакъв тъпоумен дебил. — Та това е смешно! Няма и половин минута, откакто ви ги оставих в ръцете! Как така изведнъж изчезнаха?

Мамка му! Наистина е бясна. Все повече повишава глас и хората започват да ни гледат.

— Някакви проблеми? — пропява сиропиран гласец.

Оглеждам се ужасено. Даниел приближава към нас със сладникава усмивка и прикрито заплашителен израз на лицето. „Само без паника!!“, скръцвам си мислено със зъби. Все едно, никой нищо не може да докаже. Пък и всеки знае, че клиентките са голяма напаст.

— Дадох на тази ваша продавачка да ми пази един чифт дънки, защото бях взела четири неща, а се оказа, че имам право само на три — започва да обяснява момичето.

— На три ли? — вдига вежди Даниел — Имате право да внасяте по четири дрехи в пробната. — И тя ме поглежда с израз, който, да си кажа правото, не е ама никак дружелюбен.

— Така ли? — питам най-невинно. — О, Боже, извинете. Мислех, че са три. Нова съм тук, нали разбирате… — провлачвам извинително.

— Аз пък МИСЛЕХ, че са четири! — прекъсва ме момичето ядосано. — Та нали ето там имате плочки с цифрата „4“! — Въздъхва нетърпеливо и добавя: — Както и да е, дадох й дънките и влязох да премеря другите три неща. После излязох да взема дънките, но те бяха изчезнали.

— Изчезнали? Къде са изчезнали? — пита Даниел остро.

— Не съм сигурна — отвръщам, като се опитвам да изглеждам също толкова удивена, колкото и останалите. — Може би ги е взела друга клиентка.

— Но вие ги държахте! — възкликва възмутено момичето. — Да не искате да кажете, че някой е дошъл и ги е изтръгнал насила от ръцете ви?!