Читать «Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)» онлайн - страница 87

— Ребека!

Вдигам рязко глава и се озовавам лице в лице с човек, когото си давам сметка, че познавам. Ама кой всъщност е той? Това е… това е… това е…

— Том! — светва ми изведнъж. — Здравей! Ама че изненада!

Наистина си е изненада! Том Уебстър в Лондон! Какво ли прави тук? Не трябваше ли да е в Рейгейт, да си лепи средиземноморските плочки или нещо подобно?

— Запознай се с Луси — казва той гордо и побутва към мен някаква мацка, която държи в ръцете си някъде около шестдесет и пет торби от маркови бутици. Не, не мога да повярвам на очите си! Та това е същото момиче, което само дето не изкупи „Али Смит“ — и което все повтаряше, че приятелят й щял да плати всичко. НЯМА НАЧИН да е имала предвид…

— Ама вие да не сте гаджета? — питам като пълна тъпачка. — Ти и тя?

— Да — отвръща Том и ми се ухилва широко. — От доста време вече.

Тотална безсмислица! Защо Дженис и Мартин и дума не обелиха за това, че Том си има гадже? А пък ми разправиха надълго и нашироко за всички останали промени в живота му!

Хайде бе, Том, дето си падаше по мен, си има гадже!

— Здравейте! — казва Луси.

— Здрасти — поздравявам на свой ред. — Аз съм Ребека. Сьседското момиче. Другарчето от детинство. И тъй нататък.

— О, РЕБЕКА — отронва тя и хвърля бърз поглед към Том.

Това пък какво значи? Да не би да са говорили за мен? О, Боже, да не би Том все още да си пада по мен? Доста неудобно положение.

— Точно така! — отвръщам ведро и лекичко изхихиквам.

— Имам чувството, че съм ви виждала някъде и преди — отбелязва Луси замислено. В следващия миг очите й светват. — Ами да, работите в „Али Смит“, нали?

— Не! — отвръщам малко прекалено остро.

— О! — казва тя. — Струва ми се, че ви видях…

Господи, не мога да допусна до ушите на мама и татко да стигне слух, че работя в някакъв си магазин. Защото те тогава ще си помислят, че ги лъжа за целия си живот в Лондон, а в действителност съм фалирала и живея на границата на мизерията.

— Проучване — отвръщам хладнокръвно. — Аз всъщност съм журналист.

— Ребека е финансов журналист — отбелязва Том. — И наистина си разбира от работата.

— Разбирам — казва Луси, а аз й отправям снизходителна усмивчица.

— Родителите ми винаги се вслушват в съветите на Ребека — допълва Том. — Онзи ден баща ми каза, че си му помогнала много по някакъв финансов въпрос. За смяна на пенсионния фонд, струва ми се.

— Правя каквото мога — казвам скромно и отправям към Том една специална усмивка в стил „другарче от детинство“.

Не че ревнувам или нещо подобно, ама ми става все пак малко криво, като гледам как Том се усмихва със светнал поглед на тази Луси, която, да си го кажем направо, има доста скапана коса, въпреки че дрехите й са по-скоро хубави. Впрочем, сега ми прави впечатление, че и самият Том е облечен твърде добре. О, ама какво става тук? Има нещо сбъркано в цялата тази работа! Предполага се, че на Том мястото му е в онази негова къща „като за начало“ в Рейгейт, а не да ми обикаля из скъпите бутици на Лондон, изтупан почти прилично.