Читать «Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)» онлайн - страница 189

В желанието си да не се пречкам на човека обаче, по погрешка отново срещам погледа на Дерек Смийт. Продължава да гледа право в мен. Чака ме!

О, Боже!

Добре де, само без паника!! Всичко ще бъде наред — продължавай да вървиш, Ребека! Просто продължавай да си вървиш и се прави, че не го познаваш.

Грижливо отбягвайки погледа му, аз си пооправям уж безгрижно полата, поемам си дълбоко дъх, стисвам зъби и се устремявам през студиото към изхода. Крача решително и делово, с каменно изражение на лицето и очи, приковани в двойната врата към коридора. Дотук добре. Браво, Ребека! Остават само още няколко крачки. Само още няколко крачки и…

— Миз Блумууд!

Гласът му се забива в тила ми като куршум. За миг ми минава мисълта да се престоря, че не съм го чула. Може би дори да се хвърля тичешком към вратата. Но Зелда и Ема са спрели близо до нея и нещо си говорят. Сигурно са го чули да ме вика. О, Боже, няма измъкване!

Обръщам се на пета, като се преструвам, че се чудя кой ли ме вика — надявам се, че изглеждам убедително, когато присвивам неуверено очи към него, сякаш едва сега го виждам.

— О, здравейте! Не може да бъде! — казвам му с лъчезарна усмивка. — Каква изненада! Как сте?

Един от техниците ни прави знак да говорим тихо, при което Дерек Смийт ме прихваща за лакътя и настойчиво ме извежда във фоайето пред студиото. Там се обръща към мен, а аз му се усмихвам с хладнокръвна учтивост. Хм, добре де, да приемем, че това е една най-обикновена среща в обществото.

— Миз Блумууд…

— Днес времето е чудесно, не мислите ли? — казвам ведро.

— Миз Блумууд, срещата ни! — отвръща ми Дерек Смийт многозначително.

О, Боже, надявах се досега да е забравил!

— Срещата ни… — повтарям като ехо и се преструвам на разсеяна. — Ъъъ… — Изведнъж ме осенва гениално вдъхновение: — Точно така. За утре, нали? С нетърпение очаквам да я проведем.

Дерек Смийт изглежда така, сякаш всеки миг ще избухне.

— Не е за утре, миз Блумууд! Беше за понеделник сутринта! И вие изобщо не се явихте!

— Ооо?! — отронвам уж замислено. — Ааа, да, ОНАЗИ среща. Вижте, извинявайте за тогава. Смятах да дойда, честно. Само че… само че…

Само че… не мога да се сетя: за нито едно едничко достоверно извинение за неявяването ми. Вече съм използвала абсолютно всички възможни причини за изклинчване. Свеждам очи, хапя устни, пристъпвам смутено от крак на крак… абе с една дума, чувствам се като провинило се дете.

— Миз Блумууд… — пуска уморена въздишка Дерек Смийт. — Миз Блумууд… — повтаря, като потърква замислено с длан лицето си. После ме поглежда и продължава: — Съзнавате ли от колко време вече ви пиша писмо след писмо? Давате ли си сметка откога се опитвам да ви убедя да дойдете в банката да поговорим?

— Ами… не знам съвсем…

— От шест месеца! — натъртва Дерек Смийт и прави многозначителна пауза. — Цели шест месеца все увъртате и отлагате. Бих искал за момент да си представите какво ми коства всичко това на мен самия. Безкрайно и безсмислено писане на писма. Десетки безрезултатни телефонни обаждания. Часове изгубено време и усилия както за мен, така и за асистентката ми Ерика. Време и усилия, които, ако трябва да бъдем откровени, би имало повече смисъл да вложим другаде.