Читать «Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)» онлайн - страница 188

„ВИЗА“ КАРТАТА МИ — БЛОКИРАНА. КАРТАТА МИ ОТ „ОКТАГОН“ — КОНФИСКУВАНА ПРЕД ЦЯЛАТА ОНАЗИ ТЪЛПА. ГОСПОДИ, КАКВО УНИЖЕНИЕ!

Стига, Ребека, престани! Съсредоточи се. Съсредоточи се.

— В действителност това е доста често срещан проблем — чувам се да казвам. — Помните ли името на компанията, издала полицата?

— Не — отговаря Джон, — нямам ни най-малка представа.

БАНКОВАТА МИ СМЕТКА. ХИЛЯДИ ЛИРИ ДЪЛГОВЕ. ДЕРЕК СМИЙТ.

О, Боже, лошо ми е. Искам да избягам и да се скрия някъде.

— Е, независимо че не си спомняте, бихте могли да го издирите — продължавам с упорито лепната на лицето усмивка. — Като начало можете да се обърнете към някоя агенция, която е специализирана в издирването на подобни документи. Ще проверя и ще ви съобщя името на агенцията, но мисля, че се казваха…

ЦЕЛИЯТ МИ УЖАСЕН, БЕЗРЕДЕН ЖИВОТ. Нищо-нищичко от него не се е изпарило. Всичко си е там и ме чака като някакъв огромен паяк. Дебне ме търпеливо и само чака да свършат тези телефонни обаждания, за да ме оплете отново в мрежата си.

— Боя се, че времето ни изтече — побързва да вметне Ема, когато стигам до някакъв логичен завършек. — Хиляди благодарности на нашия финансов експерт, Ребека Блумууд. Уверена съм, че всички ще последваме мъдрите й напътствия. След рекламната ни пауза очаквайте резултатите от нашето пътуване до Нюкасъл, както и „Хивън Сент 7“ на живо тук, в студиото.

Отново замръзваме за миг-два в очакване индикаторът на камерата да угасне, след което всички се отпускаме и раздвижваме.

— Дотук добре — отронва Ема, загледана в листа пред себе си. — Да видим какво следва…

— Чудесно се справи, Ребека — казва Рори въодушевено, като ми се усмихва ведро. — Отлична работа.

— О, Зелда — скача на крака Ема, — може ли да ти кажа две думи? Страхотна беше, Ребека — добавя тя. — Наистина страхотна.

Изведнъж всички изчезват нанякъде и аз оставам сама на снимачната площадка, беззащитна и уязвима. Отчаяно се опитвам да избягвам погледа на Дерек Смийт и да мисля колкото се може по-бързо.

Може и да успея да се изплъзна през някой страничен изход.

А може и просто да остана да си седя на дивана и да не мърдам оттук. Все някога ще му доскучее и ще си тръгне. Ами да, предполагам, че няма да посмее да навлезе в самото снимачно пространство, нали така?

Може и ДА СЕ ПРЕСТОРЯ, ЧЕ СЪМ НЯКОЙ ДРУГ. Върхът! И без това с целия този грим, дето ми го сложиха, изглеждам като съвършено друг човек.

Ей, чакай малко! Изведнъж ми хрумва нещо друго — ами да, кой казва, че той изобщо ме е видял?! Може би е тук поради някаква съвършено различна причина. Вероятно ще участва в шоуто или нещо подобно. Точно така. Присъствието му тук няма нищо общо с мен. Значи… ставам, минавам забързано покрай него, измъквам се навън и всичко ще е наред.

— Извинявай, душа — приближава към мен някакъв мъж в джинси, — ама трябва да махна оттук този диван.

— О, добре — скачам послушно от мястото си.