Читать «Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)» онлайн - страница 165

Както и да е. Та значи, ще започна с един простичък въпрос: „Ако ви предложат като подарък стенен часовник или двадесет хиляди лири стерлинги, кое ще изберете?“ Рори и Ема ще отговорят: „Двадесетте хиляди, естествено!“ А аз ще кажа: „Точно така. Ще изберете да ви подарят двадесет хиляди лири стерлинги.“ Ще направя кратка пауза, за да може размерът на сумата да стигне до съзнанието на аудиторията, а после ще кажа: „За жалост, когато от «Флагстаф Лайф» предлагат на своите инвеститори да им подарят стенен часовник, ако прехвърлят спестяванията си от един в друг техен фонд, те изобщо не им казват, че по този начин ще загубят двадесет хиляди лири!“

Звучи доста добре, не мислите ли? Рори и Ема ще ми зададат някои съвсем простички въпроси — от сорта на „Какво биха могли да направят хората, за да се защитят?“, — на които аз ще дам също толкова простички отговори. А към края на предаването — просто за да уталожим напрежението от сериозната тема — ще поговорим малко за това какво би могло да се купи с двадесет хиляди лири.

Всъщност, именно тази заключителна част от изявата си очаквам с най-голямо нетърпение. Вече съм си набелязала куп неща за купуване. Знаете ли например, че с двадесет хиляди лири можете да си купите петдесет и два часовника с марка „Гучи“ и дори да ви останат достатъчно пари за една чанта „Гучи“?!

Телевизионното студио, от което се излъчва „Сутрешно кафе“, се намира в района Мейда Валеи. Колкото повече наближаваме, толкова по-познато ми изглежда всичко — от уводните кадри, с които започва всяко излъчване на токшоуто. И толкова по-силно вълнение ме обзема. Наистина съм тук! Наистина ще се появя по телевизията!

Портиерът на входа към комплекса ни махва с ръка да минем през бариерата и след малко лимузината спира плавно пред огромните двойни врати на една от сградите. Шофьорът излиза и ми отваря вратата. Слизам с леко треперещи крака, но се принуждавам да се изкача уверено по няколкото стъпала към вратите на студиото, а после и да прекося обширното фоайе, за да стигна до рецепцията.

— Идвам за „Сутрешно кафе“ — казвам и се позасмивам, когато си давам сметка колко двусмислено е прозвучало. — Имам предвид…

— Знам какво имате предвид — прекъсва ме момичето на рецепцията любезно, но категорично.

Проверява за името ми в някакъв списък, набира кратък номер по един от телефоните върху плота и казва в слушалката:

— Джейн? Ребека Блумууд дойде.

После ми посочва с жест към меките столове встрани от рецепцията и казва:

— След малко някой ще дойде да ви вземе.

Отивам и сядам на един от столовете, срещу жена на средна възраст, с буйно разпиляна гъста черна коса и с гердан от едри кехлибарени зърна около врата. Тя си запалва цигара и въпреки че самата аз съм ги отказала вече доста отдавна, сега изведнъж ми се приисква да си дръпна.