Читать «Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)» онлайн - страница 164

— Е — обажда се след малко шофьорът, — значи ще се появите в „Сутрешно кафе“, така ли?

— Да, ще се появя — отвръщам и на секундата усещам как на лицето ми цъфва възторжена усмивка.

Господи, трябва да престана с това хилене! Мога да се закълна, че Джеръми Паксман не се ухилва глупашки всеки път, щом някой го попита дали се появява в „Предизвикателството на университета“. Той вероятно изхъмква снизходително, сякаш да каже: „Разбира се, че се появявам в «Предизвикателството на университета», как може да не знаеш!“

— И заради какво?

Вече се готвя да му отговоря „За да се прочуя и да получа някой и друг безплатен тоалет“, когато изведнъж схващам, че той ме пита нещо съвсем друго.

— Заради една финансова далавера — отвръщам внушително. — Моя статия на тази тема излезе в „Дейли Уорлд“, продуцентите я прочели и ме поканиха да участвам в токшоуто им.

— Била ли сте и друг път в телевизионно предаване?

— Не — признавам неохотно. — Не съм била.

Спираме на някакъв светофар и шофьорът се поизвръща на седалката си, за да ме погледне.

— Ще се справите — казва ми той окуражително. — Само си успокойте нервите.

— Нерви ли? — отвръщам, като се позасмивам леко попресилено. — Изобщо не съм нервна. Само малко… нетърпелива.

— Радвам се да го чуя — казва шофьорът и пак обръща глава напред. — Няма страшно в такъв случай. Защото, знаете, има хора, които сядат на онзи техен диван в студиото, убедени, че няма да има проблем, защото се чувстват спокойни и щастливи… после обаче светва червената лампичка и те изведнъж осъзнават, че ги гледат два и половина милиона души в цялата страна. Някои изпадат в истинска паника. И аз не знам защо.

— О! — отронвам след кратка пауза. — Ами… няма опасност да ми се случи подобно нещо! Ще се справя!

— Добре — казва шофьорът.

— Добре — повтарям като ехо, макар и малко по-неуверено, и се заглеждам през прозореца.

Ще се справя. Ама, разбира се, че ще се справя. Никога през живота си не съм изпадала в паника от нерви, така че няма опасност и сега да…

Два и половина милиона души.

Мамка му! Като се позамисли човек — никак не са малко, нали така? Два и половина милиона души, седнали в домовете си пред телевизорите, загледани в екрана… Загледани в лицето ми. Очакващи какво ще кажа.

О, Боже! Добре де, не мисли за това! Най-важното е нито за миг да не забравям, че съм много добре подготвена. Снощи часове наред репетирах пред огледалото и знам буквално наизуст всичко, което ми предстои да кажа.

Трябва да говоря с кратки изречения, простичко и разбираемо, както ме помоли Зелда — тя обясни, че 76% от аудиторията на „Сутрешно кафе“ се състои от домакини, грижещи се за малки деца, поради което неспособни да съсредоточават вниманието си изцяло в телевизора. Зелда на няколко пъти ми се извини за необходимостта от прилагане на такъв, както тя го нарече, „ефект на изглупяване“, като каза, че подобно изискване сигурно е много неприятно за финансов експерт от моя ранг — аз, разбира се, се съгласих с нея.

Но да си призная, истината е, че изпитах огромно облекчение. Всъщност, колкото по-глупаво искат да говоря, толкова по-добре, ако ме питате мен. Защото едно е да пиша статия за „Дейли Уорлд“, с всички документи и уточнителни бележки под ръка, и съвсем друго — да отговарям на живо на разни засукани въпроси, нали така? (Доста стряскаща перспектива, впрочем — но това, естествено, не го казах на Зелда, защото не исках да си помисли, че съм някоя глупачка.)