Читать «Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)» онлайн - страница 163

— Не! — прекъсвам я рязко и категорично, защото виждам в очите на шофьора да проблясват весели искрици, а устните му да потръпват, сякаш едва се сдържа да не се разсмее. Ама че в неудобно положение ме поставя тази Дженис! А така успешно се справях с ролята си на хладнокръвна професионалистка! — Няма време за снимки. Трябва да стигна до студиото все пак!

— Добре — съгласява се Дженис веднага, като ме поглежда разтревожено. — Да не би да закъснееш? — пита и уплашено се взира в часовника си, сякаш се бои, че токшоуто може вече да е започнало. — То е от единадесет, нали?

— Токшоуто започва точно в единадесет — обажда се татко. — Но на всички казвам да си програмират видеото така, че да се включи за запис в единадесет без пет.

— И ние така ще направим — кимва Дженис. — За всеки случай. — После въздъхва и добавя: — Цяла сутрин няма да смея да мръдна от телевизора, дори за да отида до тоалетната, от страх, че може да изпусна появата на Беки!

Докато се качвам в лимузината, цари благоговейно мълчание. Шофьорът ме изчаква да се настаня, после затваря елегантно вратата, заобикаля и сяда на мястото си зад волана. Натискам бутона, за да сваля тъмното стъкло на прозореца си и се усмихвам широко на мама и татко.

— Беки, миличко, а после какво ще правиш? — подвиква мама. — Тук ли ще се върнеш, или ще се прибереш в апартамента си?

Усмивката ми веднага се стопява, свеждам поглед и се преструвам, че се занимавам с бутона за прозореца. Не искам да мисля за после.

Истината е, че изобщо не мога дори да си го представя това „после“. Ще участвам в предаване по телевизията… и това е, няма никакво „после“. Останалата част от живота ми е стабилно заключена в нещо като черна кутия, тикната някъде в дъното на главата ми — дори не искам и да си спомням, че е там.

— Ами… не знам със сигурност — отвръщам. — Зависи как ще мине всичко.

— Сигурно ще те заведат на обяд след предаването — казва татко с вид на познавач. — Хората от шоубизнеса непрекъснато обядват едни с други.

— Течни обяди — позасмива се нервно Дженис.

— В „Айви“ — допълва мама. — Нали там ходят всички кинозвезди?

— „Айви“ е вече демоде! — срязва я татко. — Ще я заведат в модния клуб „Гручо“.

— В клуб „Гручо“! — плясва възторжено с ръце Дженис. — Нали там ходеше Кейт Мос?

Цялата тази работа вече става комична.

— По-добре да тръгваме — предлагам и шофьорът кимва.

— Успех, миличко — подвиква татко.

Вдигам стъклото на прозореца и се облягам назад на тапицираната с кожа седалка. С тихо мъркане лимузината напуска алеята за коли пред дома ни.

Известно време пътуваме мълчаливо. Току поглеждам уж небрежно през прозореца, за да видя дали някой ме гледа как минавам в моята лимузина с шофьор и вероятно се чуди коя ли съм (може би онази млада и красива актриса, която се появи в последната серия на „Жителите на Ийст Енд“). Макар че, дори някой да гледа и да може да ме различи през опушените стъкла, ние се движим с толкова висока скорост, че сигурно ще му се мярна като смътен проблясък.