Читать «Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)» онлайн - страница 162

— Ще внимавам и ще се пазя, не се тревожете! — отговарям, като грабвам чантата си.

Отправям се с отмерена крачка към входната врата, като се старая да не си проличи външно колко съм развълнувана и въодушевена. Вътрешно обаче се чувствам като сапунено мехурче, готово всеки миг да полети в небесата.

Просто не мога да повярвам колко добре се нарежда всичко. Не само ще се появя по телевизията, но и всички се държат така мило с мен! Вчера на няколко пъти говорих надълго и нашироко по телефона с една асистент-продуцентка на „Сутрешно кафе“ — невероятно сладко момиче на име Зелда. Първо уточнихме какво точно ще говоря по време на токшоуто. После тя уреди колата, която да дойде да ме вземе. А когато й казах, че съм в къщата на родителите ми извън Лондон и че тук нямам никакви подходящи дрехи под ръка, тя помисли малко и после отговори, че бих могла да си избера някакъв тоалет от гардероб на телевизията. И това ако не е страхотно! Да си избера какъвто тоалет си пожелая от гардероба на телевизията! Освен това предполагам, че после ще ми позволят да го задържа все за себе си!

Когато отварям входната врата, сърцето ми рязко подскача от вълнение. На алеята за коли ме чака блестяща лимузина, а до нея, чинно изправен, стои достолепен мъж на средна възраст, в тъмносин блейзер и с униформена шапка. Моят частен шофьор! Всичко става от страхотно по-страхотно!

— Миз Блумууд? — учтиво пита шофьорът.

— Да — потвърждавам и не мога да се въздържа да не му отправя широка усмивка на върховно щастие.

Вече протягам ръка към дръжката на една от вратите на лимузината, но той пъргаво ме изпреварва, отваря я с елегантен замах и замръзва до нея, в очакване да се кача. О, Боже, все едно че съм кинозвезда или нещо такова!

Обръщам се и поглеждам към мама и татко, които стоят на прага на къщата и изглеждат напълно поразени от величието на разиграващата се пред очите им сцена.

— Е, довиждане засега — подхвърлям им аз, като се старая да говоря колкото се може по-непринудено, сякаш непрекъснато пътувам насам-натам с лимузини, карани от униформени шофьори. — Ще се видим по-късно!

— Беки, ти ли си? — долита глас откъм съседната къща.

В следващия миг Дженис се появява по пеньоар от другата страна на оградата. Очите й се уголемяват като понички, когато вижда лимузината и замръзналия до отворената й врата униформен шофьор. Дженис хвърля удивен поглед към мама, която приповдига рамене, сякаш да каже: „Знам, изглежда невероятно, нали?“

— Добр’утро, Дженис — казва татко.

— Добр’утро, Греъм — отвръща Дженис като замаяна. — О, Беки! Никога не съм виждала подобно нещо! През всичките тези години… Де да можеше и Том да те види… — Тя прекъсва насред изречението и се обръща към мама: — Направихте снимки, нали?

— Не, не сме! — стряска се мама. — Дори не се и сетихме за това. Греъм, бързо, тичай да вземеш фотоапарата.

— Чакай, чакай, аз ще донеса нашата камера! — засуетява се Дженис. — Ей сега се връщам. Ще заснемем как лимузината пристига по алеята и спира пред къщата. После как Беки излиза от входната врата… Можем да използваме „Четирите годишни времена“ за саунд-трак. После ще минем направо към…