Читать «Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)» онлайн - страница 116

— Да — прекъсвам го ни в клин, ни в ръкав аз. — Е, трябва да… Нямам време за приказки, трябва да пообиколя сред хората. Тук съм по работа, знаеш.

Опитвам се да звуча с делово достолепие, но усещам гласът ми да потреперва издайнически, а бузите ми бавно да пламват все по-силно под настойчивия му поглед. Ето защо се врътвам, преди да е успял да каже каквото и да било друго, и се отправям към другия край на залата. И представа си нямам накъде съм се запътила. Просто трябва да продължавам да вървя, докато не налетя на някой, с когото да заговоря.

Проблемът е, че не виждам ни едно познато лице. Навсякъде виждам само сплотени групички от хора, предимно мъже, с вид на банкови служители, които се смеят и си говорят за голф. Всички ми изглеждат някак много високи и широкоплещести, а на всичкото отгоре не мога дори да срещна нечий поглед. Ама че неудобно положение, Господи! Чувствам се като шестгодишно хлапенце, попаднало на купон на възрастни. Най-сетне забелязвам в ъгъла на залата Мойра Чайнинг от „Дейли Хералд“, която ме поглежда бегло и в очите й проблясва нещо като полуразпознаване. А, не, определено нямам намерение да говоря с нея! „Добре де, само продължавай да вървиш! — заповядвам си мислено. — Преструвай се, че си тръгнала нанякъде с точно определена цел.“ Само без паника!!!

После мярвам в другия край на залата Люк Брандън да ме търси с поглед из множеството. Явно ме вижда, защото изведнъж тръсва глава и започва да си пробива път към мен. О, Боже, бързо! Бързо! На всяка цена ТРЯБВА да намеря кого да заговоря.

Я да видим сега — може би тази двойка мъж и жена, които стоят малко по-встрани? Той е на средна възраст, а тя доста по-млада. Изглеждат така, сякаш и те също не познават кой знае колко хора тук. Слава Тебе, Господи! Които и да са, ще отида при тях и ще ги попитам харесва ли им панаирът и дали са открили нещо полезно за себе си, като се преструвам, че си водя бележки за бъдещата ми статия. А когато Люк Брандън приближи, ще се направя, че уж съм страшно погълната от разговора и изобщо не го забелязвам. Добре, тръгвам!

Отпивам глътка шампанско, приближавам до двамата и поздравявам с ведра усмивка:

— Здравейте, Ребека Блумууд от „Успешни спестявания“.

— Здравейте — отговаря мъжът, като се обръща към мен и протяга ръка. — Дерек Смийт от Ендуич Банк. А това е асистентката ми Ерика.

О, Боже! О, БОЖЕ!!

Буквално онемявам. Не мога да му стисна ръката. Не мога и да побягна. Изведнъж се парализирам.

— Здравейте — казва и момичето, като ми се усмихва дружелюбно. — Ерика Парнъл.

— Да — най-сетне успявам да промълвя дрезгаво, след сякаш вековна пауза. — Да, здрасти.

МОЛЯ ВИ, МОЛЯ ВИ, ЗАБРАВЕТЕ ИМЕТО МИ! МОЛЯ ВИ, ЗАБРАВЕТЕ ИМЕТО МИ!

— Журналистка сте, нали? — казва Ерика, загледана в баджа на гърдите ми, при което леко свива вежди. — Името ви ми се вижда познато.

— Да — успявам да измънкам. — Да, вие сигурно… може да сте чели някои мои статии.

— Вероятно — отвръща тя и отпива нехайно глътка шампанско. — В офиса получаваме всички финансови издания. Някои са наистина много добри.