Читать «Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)» онлайн - страница 113

Когато стигам в зала „Олимпия“, откриването вече е минало, а наоколо гъмжи от народ. Казвам името си на служителя на рецепцията и той ми връчва една голяма блестяща папка тип дипломатическо куфарче с логото на фирмата, отговаряща за организацията на изявата. В Папката откривам дебело тесте материали, предназначени за журналистите, към които е прикрепена и голяма снимка на организаторите на панаира, вдигащи за наздравица чаши с шампанско един към друг (да бе, да, как ли пък да не я пуснем в списанието!). Освен пресматериалите вътре има един ваучър за две безалкохолни на щанда на „Сън Алианс“, билет за панаирната лотария, с който мога евентуално да спечеля хиляда лири (инвестирани във фонд по мой избор), голяма рекламна близалка с емблемата на „Ийстгейт Иншърънс“, както и един бадж с надпис преса в горния му край и с моето име под него. Има и бял плик, в който откривам покана за приема с шампанско, даван от инвестиционния фонд „Барклейс“ — изваждам го и грижливо го прибирам в чантата си. После прикачам здраво баджа към ревера на блузката си и започвам да обикалям из панаира.

Нормалното правило, разбира се, е да захвърлиш баджа още в мига, в който го получиш. Но при подобни изяви баджът с надпис преса дава големи предимства, защото хората се изпотрепват да те отрупват с разни рекламни подаръци, а също и с неща за похапване. След около час вече съм насъбрала две готини химикалки, нож за разрязване на хартия, кутийка шоколадчета на „Фереро Роше“, балон с хелий и надпис „Сейв енд Проспър“, тениска с карикатурна физиономия на гърдите и рекламен надпис на някаква компания за мобилни телефони. Освен това изпих две безплатни чаши капучино, изядох един кроасан с шоколад, както и няколко овесени сладки (от „Съмъсет“), получих пакет с минисладкишчета и двете си безалкохолни от „Сън Алианс“. (Все още не съм написала нито ред в бележника си, нито съм поискала да ми се отговори на какъвто и да било въпрос. Няма значение. Винаги мога да препиша едно-друго от материалите в журналистическия пакет.)

Виждам някои колеги да носят много сладички малки сребристи часовници за бюро. Не бих имала нищо против и аз да получа едно, така че обикалям из панаира, като се опитвам да разбера откъм коя посока идват. Изведнъж чувам глас:

— Беки!

Оглеждам се — Ели! Стои при щанда на „Уедърбай“ заедно с двама изтупани костюмари и ми маха да отида при нея.

— Здрасти! — поздравявам я радостно. — Как си?

— Чудесно! — отвръща ми тя с лъчезарна усмивка. — Всичко върви страхотно.