Читать «Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)» онлайн - страница 112

„…до дребния инвеститор, рисковете, придружаващи подобни вложения, може да надхвърлят потенциалните печалби.“

О, Боже, каква грандиозна скука! Дори не успявам да се съсредоточа в значението на отделните думи.

„Поради това все повече и повече дребни инвеститори изискват вложенията им да са придружени от висока степен на сигурност. Една добра опция е да се инвестира в някой от така наречените тракър-фондове, които непрекъснато следят автоматично движението на акциите на водещите сто компании…“

Хм, това ме навежда на една мисъл. Вземам мобилния си телефон, отварям капачето му и набирам новия директен номер на Ели в „Уедърбай“.

— Елинор Гранджър — долита гласът й някак отдалеч и със странно ехо. Изглежда връзката не е добра.

— Здрасти, Ели. Беки е — казвам. — Слушай, помниш ли ги онези „ченгенца“, ха-ха, „Тракър“ (Tracker (англ.) — таен агент, но и марка на шоколадови сладкишчета — Бел. прев.)? Страхотни бяха, нали? Домъчняло ми е за тях, да знаеш, и…

По линията изведнъж се разнася някакво страховито задгробно стенание и аз зяпвам от изненада. В далечината чувам Ели да казва: „Извинете. Само за момент…“

— Беки! — изсъсква тя в ухото ми. — Телефонът ми беше на високоговорител, по дяволите! И шефът на отдела беше в офиса ми.

— О, Боже! — възкликвам притеснено. — Извинявай! Още ли е там?

— Не — отвръща Ели и въздъхва съкрушено. — Бог знае какво ще си помисли сега за мен.

— О, ами… — започвам окуражително, — шефът ти има чувство за хумор, нали?

Ели не отговаря.

— О, ами… — добавям вече не толкова уверено, — все едно, ще имаш ли време да пийнем по нещо на обяд?

— Всъщност май не — отвръща Ели. — Извинявай, Беки, но сега наистина се налага да прекъсна.

И тя ми затваря телефона.

Явно вече никой не ме харесва! Изведнъж ме побиват ледени тръпки, разтрепервам се и се свивам още повече на стола си. О, Боже, мразя го днешния ден! Всичко мразя! Искам да си отида у домаааа!

Трябва да кажа обаче, че в петък вече се чувствам далеч по-оптимистично настроена. Главно защото:

1. Петък е.

2. Прекарвам целия ден извън офиса.

3. Вчера Ели се обади, за да ми се извини, че ми е затворила телефона така рязко, но шефът й пак влязъл в офиса, докато сме говорели. И да ми каже, че и тя ще ходи на панаира на личните инвестиции!

Плюс

4. Напълно съм изхвърлила от съзнанието си инцидента с Люк Брандън. Така де, на кого изобщо му пука за Люк Брандън?!

Така че когато се готвя да изляза, вече се чувствам почти кипяща от енергия и доста въодушевена. Върху късата си черна блузка обличам новата си нежносива жилетчица с перлените копченца, дето си я купих от „Бенетон“ по случай рождения ден на Сузи. Обувам и новите си тъмносиви велурени ботушки от „Хобс“, които стоят страхотно и на жилетчицата, и на черната ми пола — и трябва да кажа, че изглеждам адски добре с тях! Господи, обожавам новите дрехи! Ако можеше хората всеки ден да носят нови дрехи, сигурна съм, че никой никога нямаше да страда от депресия!

Вече се готвя да отворя вратата, когато от прозорчето за пощата в краката ми се изсипват куп писма, адресирани все до мен. Повече от очевидно е, че всичките са все разни сметки, а едно е с логото на Ендуич Банк. Днес обаче те изобщо не ме трофкат, защото вече си имам страшно хитро ново решение на проблема с гадните писма: напъхвам ги неразпечатани в чекмеджето на тоалетката си и врътвам ключа. Това е единственият начин да не се стресирам до побъркване от тях. Ефектът от този мой нов подход е направо страхотен — заключвам писмата в чекмеджето, излизам от апартамента и вече изобщо съм забравила за съществуването им!