Читать «Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)» онлайн - страница 109

Пъхам ключа в ключалката и докато отварям вратата, чувам Сузи да се провиква отвътре:

— Беки? Ти ли си?

— Да — отвръщам колкото се може по-ведро. — Къде си?

— Ето ме — казва тя и се появява от вратата на моята стая. Страните й са порозовели, а очите й искрят. — Я познай! Имам изненада за теб!

— Каква? — питам и оставям дипломатическото си куфарче на пода.

Да си призная, в момента изобщо нямам настроение за изненадите на Сузи. Сигурно току-що е преместила леглото ми в другия ъгъл на стаята или нещо подобно. Иска ми се единствено да седна, да изпия чаша чай и да хапна нещо. Защото така и не успях да обядвам.

— Ела и виж. Не, не… първо си затвори очите. Аз ще те водя.

— Добре — казвам, послушно си затварям очите и й подавам ръката си.

Тя ме повежда през хола и докато приближаваме към моята стая, аз, естествено, неволно започвам да изпитвам тръпка на вълнуващо очакване. Винаги съм си падала по такива неща.

— Дададада! Вече можеш да погледнеш!

Отварям очи и предпазливо започвам да оглеждам стаята си, като се чудя каква ли щуротия е измислила Сузи този път. Е, поне не е пребоядисала стените ми в безумни разцветки, нито е „освежила“ пердетата ми с артистични цветни петна, а и компютърът ми е съвсем безопасно изключен. Но какво, за Бога, е…

И в същия миг ги виждам. Върху леглото ми. Купища завършени рамки за фотографии. Изработени перфектно, всички ъгли идеално покрити с плат, всички ширити идеално залепени, наистина е постигнат „ефект на лукс и изящество“. Не мога да повярвам на очите си! На леглото ми са струпани поне…

— Успях да направя сто — обажда се Сузи иззад гърба ми. — Утре ще довърша останалите! Нали са страхотни?!

Обръщам се и впивам невярващ поглед в нея.

— Ти… ти си направила всичко това?

— Да! — отвръща тя гордо. — Фасулска работа, веднъж щом влезеш в ритъм. Направих ги, докато гледах днешното „Сутрешно кафе“ по телевизията. Жалко, че не успя да го видиш. Темата беше за мъжете, които се обличат в женски дрехи! Имаха страхотни телефонни обаждания от зрители. Обади се един тип, който…

— Чакай — прекъсвам я аз, като се опитвам да осмисля нещата. — Чакай, Сузи, не разбирам. Това трябва да ти е отнело… — Отново впивам невярващ поглед в струпаните на леглото ми рамки. — Защо… защо, за Бога, си се хванала да…

— Ами, на теб май не ти остава много време за тях, нали? — отбелязва Сузи деликатно. — И си помислих да ти помогна мъничко.

— Да ми помогнеш мъничко? — повтарям като унило ехо.

— Утре ще довърша останалите и ще се обадя на фирмата да дойдат да ги приберат — казва Сузи. — И да ти кажа, системата им е страхотна. Не е нужно да им ги пращаш по пощата или каквото и да било там. Сами идват да си ги приберат! А после ще си получиш чека за парите. Ще вземеш някъде към двеста осемдесет и четири лири. Доста добре, а?