Читать «Господството на Борн» онлайн - страница 65

* * *

Маги беше направо неузнаваема, когато се срещнаха в ресторанта, който Хендрикс избра за вечерята им. Облечена беше в тъмносиня рокля и черни обувки на висок ток. Не носеше никакви бижута, само не много скъп, практичен на вид часовник. Пуснатата й коса беше доста по-дълга, отколкото му се бе сторила преди под шапката. В широкия градинарски гащеризон тялото й изглеждаше почти момчешко, но роклята опровергаваше тази илюзия. Дългите й крака завършваха с тънки глезени. Който е измислил високите токчета, помисли си Хендрикс, очевадно е бил ценител на женските форми. Аманда не ги носеше често, защото се оплакваше, че не й били удобни. Когато й беше напомнил, че приятелката й Мики не слиза от токчетата си, тя му отговори, че Мики така е свикнала с тях, че не може да носи ниски обувки, тъй като от високите се скъсявали сухожилията на краката. „Докато е боса, ходи на пръсти“, беше пояснила Аманда.

Хендрикс се запита как ли изглежда Маги, когато е боса.

Канеше се да предаде колата си на портиера, но Маги махна на човека, че е свободен. Тя се мушна на предната седалка до него и каза:

— Предпочетох да вечеряме във „Върмилиън“, затова направих резервация там. Знаеш ли къде е?

— В Александрия37 ли?

— На „Кинг Стрийт“ 1220.

Той включи на скорост.

— Ходил ли си там?

— Веднъж. — Спомни си за празненството по случай първата им годишнина с Аманда. Каква незабравима вечер, започнала във „Върмилиън“ и завършила призори с двамата, свити и полузаспали в прегръдка.

— Надявам се, че не ме смяташ за твърде своенравна.

— Не те познавам чак толкова добре — усмихна се той.

Тя се отпусна назад. Колата се вля в движението и пое по посока на Ки Бридж и Александрия. Ръцете й бяха неподвижни в скута.

— Истината е, че съм десертохолик — има ли такава дума?

— Вече има.

Тя се изсмя продължително и звучно. Хендрикс вдъхна уханието на парфюма й, сякаш вдишваше аромата на скъпо уиски. Ноздрите му се разшириха и усети как нещо се размърда някъде в него.

— Във „Върмилиън“ имат един десерт — солени профитероли с крем. Любим ми е, а не съм го яла от доста време.

— Значи тази вечер ще си ги хапнеш. — Хендрикс маневрираше из движението, а дежурната кола го следваше по петите. — Две порции, ако искаш.

Тя се извърна към него и очите й светнаха на фаровете на насрещните коли.

— Това ми харесва — тихо каза тя. — Мъж, който не се страхува да ме превърне в ненаситна лакомница.

Вече караха по моста. Прожекторите, осветяващи паметниците в града, шареха небето в златни и сиви цветове.

— Не мога да си те представя като ненаситна лакомница.

— Понякога — въздъхна Маги — угаждането на всички желания носи известна тръпка.

Той се смръщи.

— Не съм сигурен, че…

— Тръпката на забраненото, схващаш ли?

Още не беше схванал, но на Хендрикс много започваше да му се иска това да стане.

* * *

— Никога не си правил нещо забранено, нали?

Маги седеше срещу него в ресторанта с мартини в ръката. От масата си до прозореца на втория етаж в красивата стара къща можеха да наблюдават нощния поток от млади хора — туристи и местни, които се разхождаха по тротоарите отдолу.