Читать «Чуждото страдание» онлайн - страница 238

Тя пъхна ключа в ключалката и започна бавно и много внимателно да го превърта. Щракването на езичето беше почти нечуто. Тя изрита обувките си, натисна бавно дръжката на бравата надолу и започна полека да отваря вратата. Промъкна се на пръсти през пролуката и спря, ослушвайки се. Усети прилив на прекрасна жизнена енергия, кръвта запулсира по-оживено от възбуда, породена от съзнанието, че тя владее положението, а той няма и най-малка представа от това. През полуотворената врата, която свързваше кухнята с трапезарията, се чуваше приглушеното тракане на клавишите и от време на време кликване.

Беше толкова напрегната, че подскочи, когато гласът му наруши тишината.

— Къде си? Хайде, кажи ми! Къде си, Пола?

Пулсът й се успокои веднага щом разбра, че той говори на образа на екрана, а не на нея.

Пое си дълбоко дъх. На слабата светлина от уличното осветление, проникваща през кухненския прозорец, се виждаха очертанията на спретната и стерилно чиста, модерна кухня. Една от малкото жени, които бе водила да чука в къщата си, бе отбелязала, че кухнята има крайно микровълново излъчване. Не я покани втори път. До печката беше дървеното блокче с поставените в него ножове — рядко използвани и затова още съвсем остри. Тя посегна и измъкна ножа за обезкостяване, с тънко и дълго острие, после тръгна безшумно към вратата за трапезарията.

Карол се бе опряла със свободната си ръка на стената, залитайки неволно пред вълната от сведения, заливащи я от телефонната слушалка.

— Сигурен ли си, Сам? — попита тя, съзнавайки в сърцето си, че Сам е прав, че Тони е бил прав, че това е възможно най-лошият сценарий, по който можеше да се развие съдбата на Пола Макинтайър. Получените току-що сведения си проправяха път в съзнанието й, помагаха й да разчисти несъответствията, които я тормозеха с дни.

— Невъзможно е да бъда по-сигурен — отвърна категорично Еванс.

— Къде е тя сега? — попита Карол. Кевин, който бе тръгнал да слиза отново надолу, се закова на място, забелязал измъченото й изражение и примирения тон, с който говореше.

— Не знам. Не съм я виждал от часове.

— Трябва да я намерим. Излез на улицата и се опитай да я откриеш. Питай дали някой не я е виждал. Но не казвай нищо по радиостанцията, ясно ли е?

— Разбирам.

— Добра работа свърши, Сам — каза Карол, съзнавайки, че никой друг никога няма да му благодари за постижението. Затвори телефона. Искаше й се да се свие в някой ъгъл и да си поплаче, но това можеше да почака.

— Шефе? — каза въпросително Кевин с угрижен тон. Карол разбираше, че тревогата му не е свързана пряко с нея, но му прощаваше.

— Знаем кой е Паяка — каза тя. — Сам е убедил една от проститутките да проговори.

Лицето на Кевин светна.

— Но това е чудесна новина!

— Не, не е — отвърна глухо Карол. Не успяваше да се принуди да му каже истината. Извърна се и затича надолу по стълбите.