Читать «Чуждото страдание» онлайн - страница 234

Отговори й някакъв женски глас.

— Не бих казала, че съм го познавала изобщо. Разговаряхме, когато се срещнехме по стълбите — и това беше. Нищо повече. Не беше съвсем с всичкия си, горкото момче.

— Забелязвали ли сте други хора да влизат и излизат от жилището му?

— Като че ли никого. Карл нямаше никакви приятели. Беше от хората, които много се стараят да се харесат, но пък никой не държи да ги има около себе си.

— А днес забелязахте ли нещо?

— Нищичко, скъпа. Гледах телевизия.

Кевин се изкачваше по стълбите от долния етаж. Дойде при Карол и поклати глава.

— Никой нищо не е чул.

Карол въздъхна.

— Наистина ли не са чули, или просто им е по-изгодно да твърдят така?

— Моето впечатление е, че говореха истината — каза той с отчаяние в гласа. — На долния етаж живее една дребна стара дама, която би си умряла от удоволствие, ако можеше да каже, че е видяла или чула нещо. Не е преживявала такова вълнение от Бурската война насам.

— Знаеш ли какво, Кевин, ако Карл Макензи се е самоубил, ще помоля да ме преместят в пътна полиция. Накарай униформените да претърсят кофите за боклук.

— Кофите за боклук ли? Какво да търсят?

— Погледни леглото. Забелязваш ли нещо нередно?

Кевин погледна, но не видя нищо, освен изстиващото тяло, проснато върху мръсните чаршафи.

Той сви рамене.

— Няма възглавница. Ти можеш ли да спиш без възглавница?

Кевин най-сетне разбра.

— Търсим възглавница с дупка в средата.

Сам Еванс беше бесен. Дори не беше наясно какво точно се очаква от него. Джен Шийлдс беше накарала него и още шестима от колегите му да се върнат в Темпъл Фийлдс и да се занимават с нещо, което поне според него беше повтаряне на вече свършена работа. Наредено им беше отново да разпитват обитателите на къщите в района непосредствено около мястото, където беше открил предавателят. Бяха се разпръснали по определените маршрути и оттогава той не беше виждал сержант Шийлдс. Беше чукал по вратите на всички жилища във възложения му сектор, беше задавал все същите въпроси и изслушвал същите отрицателни отговори.

Беше решил да спре за малко, за да пийне нещо в бара на Стан. Кафето беше ужасно, но атмосферата беше една идея по-малко потискаща в сравнение с полицейския участък. Докато вървеше надолу по улицата към мърлявата кръчма, видя Хъни, която се мотаеше по тротоара в очакване на клиенти.

— Здрасти, как върви работата? — каза той непринудено.

— Здрасти, Сами — отвърна тя. — Честно казано, кофти върви. Съсипахте ни бизнеса — ти и твоите хора.

— Какво ще кажеш, да пием по едно кафе?

Той имаше чувството, че тя се канеше да му каже нещо в кръчмата последния път, но появата на Джен Шийлдс я беше накарала да млъкне. Може би сега щеше да успее да я накара да се разприказва отново.

— Ти ли черпиш?

— Аз черпя.

— В такъв случай можеш да ме черпиш една яка закуска.

Сам се ухили. Винаги беше уважавал хората, които си защитават интересите.

— Да вървим тогава.

След няколко минути Хъни вече нагъваше чудовищно количество пържена храна с апетита на изгладняло куче. С уста, пълна с яйца и наденица, тя измънка: