Читать «Змии в стените» онлайн - страница 88

Слуховете явно бяха верни, защото нещото до леглото ѝ бе, меко казано, нелицеприятно. Подпухналата плът, която се свличаше безразборно от прогнилия му скелет, гъмжеше от личинки, червеи и прочие гадости, едното му око бе изпаднало от орбитата си и се люлееше, увиснало на очния нерв, по черепа му личаха следи от зъби, вероятно от плъховете в канализацията, които бяха опитали да закусят с него, преди спасителите да издирят тялото му…

Най-странното обаче беше, че покритите му с тиня и кал остатъци от зъби, надничащи иззад разкапващите му се устни, се опитваха да се усмихнат.

А още по-странно бе, че тя усети как му се усмихва в отговор.

Здравей, Рик. Липсваше ми.

И ти на мен, малката, изплува гласът му в главата ѝ. Извинявай за това, но просто съм объркал стаите. Бях тръгнал към стаята на майка ти.

Подминал си я – точно до стълбите е, засмя се Криси, притиснала буза до ръката му.

Много съм глупав, поклати глава Рик. Вратните му прешлени изскърцаха приглушено от това усилие.

Няма нищо. Като свършиш, ще дойдеш ли да ми разкажеш някоя от твоите истории?

Не днес, малката. Утре може би. Или другата седмица. Обещавам.

Благодаря ти, Рик.

Нещото стана и се запъти към вратата.

До скоро, Криси.

До скоро.

Той излезе от стаята и затвори вратата зад себе си, без да издава и звук. Тя се усмихна щастливо, прозя се и се отпусна доволно върху възглавницата. Очите ѝ вече се затваряха, когато чу мама да пищи. Пищеше силно – Криси почти си представи как от напъване очите ѝ се подуват и се пръсват със звука на паднала върху тротоар диня – но това нямаше значение.

Това, което имаше значение, бе, че във възглавницата ѝ нямаше скарабеи.

Бабата

Роузи Т. Блек отвори рязко очи и се изправи стреснато в леглото.

В съседната стая внукът ѝ пищеше, та се късаше. Тя обаче бе толкова свикнала с детските истерии – все пак през ръцете ѝ бяха минали предостатъчно малки сополанковци – че със сигурност знаеше: проклетото нещо не бе причината за внезапното ѝ събуждане.

Неизвестно защо изведнъж ѝ се прииска да отиде в кухнята. Не беше гладна, понеже преди месец за пореден път я бе пернала манията за отслабване (която, разбира се, нямаше нищо общо с менопаузата, о, не, сър!), не изпитваше и жажда… тогава какво, по дяволите, щеше да търси там?

Въпреки това поривът бе толкова силен, че почти можеше да го усети физически – подобно на слаб, ала досаден сърбеж в задната част на главата ѝ. Роузи мислено изреди поне десетина от онези псувни, които пазеше само за специални случаи, с тихо пъшкане се изправи, срита чехлите под масата и като внимаваше да не вдига излишен шум, се запъти към кухнята.