Читать «Змии в стените» онлайн - страница 5

Днес сутринта станах, изкъпах се, измих си зъбите (мама постоянно повтаряше, че човек може ръцете си да не измие, но зъбите не трябва да се пропускат), излязох по улиците и дълго си скитах, като милвах всички котета, които срещнах по пътя. След това се прибрах, затворих плътно всички прозорци и пуснах газта в печката.

Именно за това Ви се обаждам, госпожо. Чувал съм, че вие, операторите от 911, поддържате връзка помежду си. Та да знаете: ако някой от съседите ви се обади за подозрителна миризма на газ, която се донася откъм Брий Стрийт 49, да предупредите полицията да не звъни на вратата. Докато дойдат, аз отдавна ще съм мъртъв, а газта вече ще е изпълнила къщата до такава степен, че е доста вероятно да се взриви. А от това могат да пострадат или полицаите, или пожарникарите… или пък старата госпожа Лийлънд, която живее до нас. Тя има три котета.

А аз не искам никой да пострада. Не съм престъпник.

Просто страшно ми е мъчно за Бенджи.

Лори

Лори отново плаче. Беше се успокоила за около час, гушнала любимото си одеялце, пъхнала пръстче в беззъбата си устица и гукайки с такава любов, че успя да накара попресъхналите ми сълзи да рукнат отново. Дори по едно време заспа в прегръдките ми, здраво стиснала одеялцето в една ръка и възела на вратовръзката ми в другата. Преди броени минути обаче се разбуди и заплака с нови сили. Знам, че няма смисъл да я успокоявам, но въпреки всичко продължавам да ѝ говоря – как татко ще я заведе в зоологическата градина, как ще видим кончето, лъвчето, тигърчето, слончето… как след това ще се разходим в парка, как птиците ще запеят само щом я видят, а всички ще се спират покрай нас, за да се възхитят, не вярвайки как е възможно на този свят да съществува толкова послушно, красиво и чаровно бебе. След което щяха да плюнат няколко пъти през рамо против ?роки и да продължат по пътя си… без изобщо да се замислят какво преживява баща ѝ в момента. Или пък къде, по дяволите, е майка ѝ, баба ѝ или която и да е друга роднина от женски пол.

Но пак се отплеснах. Често го правя, а не трябва. Ето и сега – отнесох се в собствените си нерадостни мисли, а през това време Лори плаче, та чак сърцето ми се къса.

Все още стиска в малката си ръчица одеялцето, което винаги ѝ помагаше да заспи. Бяхме го купували заедно с майка ѝ, Господ да се смили над душата ѝ. И до ден днешен си спомням как отидохме до магазина, изпълнени с такава гордост, че ще ставаме родители: тя, гордо носеща наедряващия си корем, аз, грижовно отварящ врати пред нея, опитвайки се да я предпазя от всичко, дори от случайните повеи на вятъра, които, не дай си боже, можеха да нарушат деликатното спокойствие на все още неродената ми дъщеря… Да му се не види, колко щастливи бяхме!